ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА РОМИЛ ВИДИНСКИ ОТ ГРИГОРИЙ ДОБРОПИСЕЦ

Превод от среднобългарски: Климентина Иванова и М. Спасова, Стара Българска Литература, 4ти том, Житиеписни Творби, София 1986

Разпознаване на видимите знакове (Optical Character Recognition) от изданието: Красимир Беров, март 2020

ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА РОМИЛ ВИДИНСКИ ОТ ГРИГОРИЙ ДОБРОПИСЕЦ МЕСЕЦ ЯНУАРИ, ДЕН 16. ЖИТИЕ И ЖИВОТ И ОТЧАСТИ ЧУДЕСА НА НОВОЯВЕНИЯ НАШ ОТЕЦ РОМИЛ ПУСТИНОЖИТЕЛ. НАПИСАНО ОТ ГРИГОРИЙ, НЕГОВ УЧЕНИК, ОТШЕЛНИК И ДОБРОПИСЕЦ, В ПОДНОЖИЕТО НА СВЕТАТА АТОНСКА ПЛАНИНА, В МЯСТОТО, НАРИЧАНО МЕЛАНА.

Няма нищо по-сладко, нито така достойно за усърдиeто на ревнителите в добрите дела, както да се описват страданията и борбите на светците, прекарали живота си преподобно и богоугодно, та чрез повестта да се насочат към ревност и подражание тези, които ще живеят след тях. Такива, каквито бяхме създадени, нека запазим невредимо създаденото по oбраз божи и да насочваме здраво душевно око към всичко, което е похвално и почетно; да пожелаем то да ни е свойствено и да искаме да го притежаваме. Добре е, прочее, с душевни очи да виждаме подвизите на съвършените мъже и страдалци на добродетелта и оттам да придобием някаква печалба. Видимите и възхвалявани дела стават достойнотърсени и биват достойновъзжелани и поощряват зрителите да ги притежават; повестта за такива подвизи принася немалка полза, когато разказите са отпращани от слуха на знаещите към слуха на незнаещите.

И ако споменът за удивителните повести щеше да си остане точен и силен и отровата на забравата не би го унищожила като тъма, тогава би било излишно, мисля аз, да се записват тези неща чрез словото. Оттук e ползата за следващите поколения, които искат да живеят разумно, защото, прочее, времето изтлява, носейки на телата старост и смърт, изтлява, като прави стремежите към добро да се забравят и помрачава спомена. Никой няма право да ни упреква, че започваме да описваме богоугодния и добродетелен живот на преподобния мъж, на учителя в истинското боголюбие, горещия рачител на небесното житие. Моля тези, които искат да вникнат в повестта, да не бъдат недоверчиви към казаното, тъй като за мнозина е присъщо да се отдалечават от доброто поради завист или неопитност. А аз не присъединих себе си към благодатта и славата му в този подвиг. Но и поради него бог-благоподател ще се прослави и слушателите ще възжелаят добродетелта, за да се подтикнат чрез ревността като чрез жило към подобни подвизи.¹ Защото някакво жило на ревността, според казаното, внушава с душите на слушателите повестта за просиялите в добродетел и най-вече за просиялите в последно време. Животът по бога не бе пренебрегнат от всички тях; но израсналият сред божествените слова знае, че повече са достойни за похвали тези, които сега са потърсили бога, отколкото онези, що са били в първите [след Христа] времена и години. Напълно се сбъднаха господните думи, казани на великия Пахомий! Когато преподобният и пръв сред всички свят подвижник страдаше за бога и накрая го питаше какво ще се случи на отшелниците по-нататък, и рече: «Помени, господи, господи, че ми обеща за вечни времена да не изчезне моето духовно семе!», чу това, отправено към него от самия господ: «Дерзай, защото коренът на твоето духовно семе не ще пресъхне до века! И обикновените хора, пожелали да се спасят в ония времена от голямото помрачение на безгрижието им, ще се окажат по-високостоящи от живеещите днес, понеже [днешните] имат пред очите си тебе за светилник и живеят, осветявани от добродетелите на твоята светлина. А тези, които ще се окажат накрая – в последните, мрачните времена, ако те, отбегнали от злостната лъжа, стигнат до истината по собствена воля и в благоразумие, без никой да ги наставлява към правдата, тогава, истина ти казвам, тези, които сега са прославяни чрез съвършен пост и живеят непорочно, ще се насладят на същото блаженство [като последните].»²

Казах тези неща съвсем накратко, за да се види богоугодието на преподобния [в отшелничеството], а и в много други добри постъпки, както словото нататък последователно ще разкрие най-точно. Подобава прочее, както е достойно, да покажем отечеството, което го създаде, и от какви родители по плът израсна този най-дивен между пустинниците и наистина предан раб божи Ромил. Породи, прочее, този доблестния преславният град Бдин, който лежи на Истър; и не ще сбърка този, който го нарече област на плодородието. Родителите му, и двамата благочестиви и богобоязливи, не тънеха твърде в богатство, но имаха толкова, че да им е достатъчно, та да не живеят оскъдно и да дават на бедните, както е прието сред христоименитите хора. Баща му беше грък по произход, а майката – от българите. И от такава блажена двоица – достойно е да наречем и родителите блажени – се ражда блаженият, богопредизвестен и предопределен да просияе в добродетел, този добър отрок Руско. Защото такова му бе името, дадено от божествената купел на светото кръщение след раждането му и ясно изречено от родителите. Богочестиви и богобоязливи, те го възпитаваха в напътствие и поучение господне. Колкото времето минаваше и той израстваше физически, благодатта на Светия дух се проявяваше във въпроси и изкуснословни отговори, в божествени думи и беседи с хората. Понеже не подобаваше на такъв добър отрок да остане непросветен от писанията на божественото поучение, той е даден от родителите си да учи при един учител. Тъй като се подчиняваше на учителя, както бе пристойно, той надмина всички деца, влезли преди него в училище. И което е най-чудно, за кратко време Руско не само ги надмина, но ги и учеше да се отказват от обичайните детски игри и неразумни сборища: «Понеже високомерието идва от младостта и високомерието води до погибел, то ние трябва, о прелюбезни, да се упражняваме и стараем с въздържание и внимание за нашето учение.» Затова той получи голяма похвала. Не само неговите връстници и съученици се дивяха на този отрокостарец Руско за преждевременния му разум и благоговение, но и самият техен учител, а и мнозина от живеещите в града. Предмет на техните разговори винаги беше разумът и премъдростта на юношата. Но родителите му, бидейки наистина твърде земни родители, като не предугаждат все още боголюбието на юношата и какво божествено желание има той в сърцето си, договарят се да го обвържат с брак и известяват с думи това решение на юношата. А той не само думата, но дори гласа им не пожела да чуе; науми си да избяга от светския метеж и да се приобщи към иноческия живот. И как биха могли прочее да принудят ревнителя на такава чистота и да изтръгнат копнежите му по бога, щом като и благодатта го подкрепяше невидимо?

И така родителите се готвеха насила да подчинят на своето желание нежелаещия младеж. Като предугади това той, който с цялата си душа желае нетленните и вечни блага, напуска тайно родното си място, стига до Загорие, до града, наричан по-рано Торвон, а сега – Тринов, влизащ в същата епархия, и се заселва в един от тамошните манастири. Манастирът се наричаше на името на Богородица Одигитрия⁴. Игуменът на обителта го питаше, както е прието, казвайки: «Откъде си, чедо, и как дойде тук?» Той отвърна: «Ще разкажа всичко за себе си, рече, а дойдох тук, защото искам да бъда монах» Игуменът го приема радостно, подстригва косите му и го преименува на Роман. Прозрял, като ясновидец, от една кратка беседа безпрекословното послушание и благоговение, което юношата щеше да притежава, възлага му веднага извършването на църковното последование. Докато той служеше добре и както трябва доста години, настоятелят се радваше на това, съзирайки всекидневно да се утвърждава благоукрашението на църквата, а също така – неговите благи нрави и смирение. Понеже наистина този преподобен беше смирен както никой друг и на вид, и по навици, и по нрав, както бе пристойно. И свидетели са ми тези, които го познават от самото начало, че дори само от пръв поглед даваше възможност на имащите разум да проумеят съществуващото в душата му смирение. Но в смирението, за което вече говорих, той беше достигнал до съвършенство.⁵

Околните жители на споменатия град Тринов познават близките планини. Защото има една планина, намираща се близо до Тринов, наричана с местното име Устие. Има и един хълм до града, наричан и той от стари времена Света гора; в тях живееха множество иноци, живеят и до днес. С тях споменатият страдалец съжителствуваше и се преобразяваше. А що се отнася до любовта към ближния, дали той я проявяваше оскъдно и частично, както казаха някои, устрелени от завистта? Ни най-малко. Та кой повече от него я усъвършенствува и напълно я придоби в материално и духовно раздаване, подавайки щедро нужното за преживяване на тялото, като повече се радваше да дава, нежели да взема!⁶ И което е най-чудно, че бидейки много пъти в оскъдица, като човек нуждаещ се и подвижник, ни най-малко не пренебрегваше царицата на добродетелите⁷, но се стараеше като истинноприближен раб божи преди всичко и към всички да се изпълва с любов. Защото, щом разбереше, че някой от живеещите в онази планина или страда от дълги години, или пък се случи да е измъчван от някаква болест, ловеше риби и като ги нанизваше през хрилете, отиваше в килията на страдащия посред пощ без шум; окачваше ги и бързо си отиваше. Обитателят на килията излизаше на сутринта, откриваше окачените риби, радваше се за неочакваното намиране на рибите, чудеше се и си казваше: «Чие ли ще бъде това дело?» И отивайки си веднага, говореше: «Наистина, то не е на никого другиго освен на чудния Добророман. » Така преподобният проявяваше на дело любов чрез веществени неща и потребности. А какъв беше в поученията и наставленията към единонравните и особено към новопостъпилите – всичко това словото не може да представи! Не е възможно и да се изрази дарът на неговото умиление и обилието от сълзи; нито пък някой друг би могъл да се изравни по тях с него. Защото в него се изпълваше пророческото слово, казващо: «Ще обливам всяка нощ ложето си; със сълзи ще измокря моята постеля.»⁸ «Моите сълзи ми станаха хляб денем и нощем.»⁹

Но да се върнем към предстоящия разказ. Игуменът му се веселеше и радваше на неговото послушание, на старанието и сдържаността. Роман пък се измъчваше в томление, наново обзет от желание да избяга от житейския смут и да се посели като пустиннолюбна гургулица в място пусто и отдалечено от света. Тогава, узнал за Парория и че там има човек, велик в господа, кир Григорий¹⁰ – това беше името на мъжа, който е създал обител, и така да се каже, всекидневно, чрез тръбата на своето слово и чрез начина си на живот, призоваваше душите и ги поднасяше на господа, – Роман всецяло се подготвяше да замине оттук. И ако бе възможно, би получил криле и би прелетял пространството, за да се намери там по-бързо – толкова известността и славата на светия отец порази с любов сърцето му. Така го чух аз да разказва, че оттогава Загорие имало тялото, а Парорийската пустиня – душата му. Както елен, жадуващ за водни извори,¹¹ той жадуваше и търсеше да се приближи към бога. Но не го оставяше любовта и благоговението на онзи предстоятел, понеже проигуменът¹² обичаше силно добрия Роман. За известно време това беше пречка за него, тъй като не искаше да оскърби настоятеля; но, спотаявайки в себе си мисълта, тъжеше и скърбеше; защото натрапчивата мисъл е рана за сърцето. Когато намерението за заминаване окончателно се затвърди и като нямаше как другояче да извърши делото, той улучва благоприятен момент и бързо разкрива на настоятеля мисълта за своето заминаване. Щом той чу това, бе много прискърбен, понеже желаеше Роман да бъде неразделен от него през всички дни на живота. Но настоятелят разсъди и помисли да не би заминаването да стане против неговата воля и желанието му, та открито го благослови, помоли се, даде му много напътствия и го пусна. Той пък взе и друг брат, връстник и довереник, на име Иларион и двамата бързо стигат до Парорийската пустиня.

Когато се намериха в обителта на споменатия свети отец Синаит, принасят, както е достойно, дължимото преклонение и благоговение на великия. А когато ги разпитваше откъде са и поради какво и по каква причина дойдохте при нас, те разказаха всичко за себе си и му съобщиха, че дойдоха там, понеже искат да бъдат негови ученици. Великият ги прие радостно и, прозрял чрез живеещата в него божествена благодат силата и волята на всеки, възлага всекиму от тях подходяща служба. На Иларион, като по-немощен, нареди да изпълнява по-леки задължения, а на по-силния Роман – по-тежки и трудни за извършване служби. Тогава великият отец съграждаше споменатата обител. И оттогава можеше да се види как Роман, труженик на послушанието, преминава и обхожда всички служби. Веднъж смъкваше греди от планината, друг път – дървета, нужни за градежа; понякога – камъни, понякога – вода от течащата по-долу река; а се случваше и да бърка вар с вода; освен това непрекъснато работеше и в готварницата, и в хлебарницата. И във всички служби той бе вещ служител, а за немощните беше благодетелен както никой друг вещ служител. С една дума казано – заедно със службата даряваше на болния и здраве. Затова бе желан и на всички любим. Поради присъщото му смирение и любов наместо Роман нарекоха го Добророман, като възхваляваха благочестието и смирението му, което имаше към всички.

Прочее доблестният се стараеше духом и тялом да изпълнява всички служби с истинна любов и горещо желание, които спечели към великия светилник, говоря за Синаит, предстоятеля на обителта, както казаха божествените думи, а по-точно, както е казано в божествената Лествица: «Колкото повече вярата цъфти в сърцето, толкова тялото се старае в службата»;¹³ и в реченото от светия постник Марко: «Господ, рече, е скрит в своите заповеди и желаещият да го намери да спазва заповедите му. И когато ги изпълняваш, сред тях ще го намериш.»¹⁴

Но нека словото ни се придържа към реда на предстоящия разказ. След като градежът на обителта с Божия помощ се завърши, отпочиваха телесно в килиите си, както подобава на живеещи в обител, но се отдаваха на духовни упражнения – така предстоятелят, оня велик отец Синаит, нареждаше и препоръчваше на всекиго. Като вижда, че добрият Роман е още млад телесно, а най-вече – по душа, той – премъдър познавач на божествените Дела – проумява и му дава работа, съответствуваща на нуждата и разума на този млад труженик и страдалец. Но тук – вникни ми с разум какъв подвижник и старателен деятел във всяко богоугодно дело бе този преподебният от самото начало на иноческия живот!

Имаше там един престарял старец, парализиран тялом, пламтящ от ярост. Заради тази ярост никой от тамошните не можеше да му служи или да го успокои. Великият онзи пастир видя това и, понеже познаваше истински праведното служение на добрия Роман към болните и че никой друг не ще може да прислужва на стареца като него, заповяда му да служи на болния. Тогава можеше да се види как този нов Акакий търпи достойно всички жестокословия, изричани от оня боледуващ старец, както някога Лествичник каза за истинно покорния: «Пий всекидневно поругания и унижения като жива вода.»¹⁵ Освен тези болести старецът имаше разхлабен стомах и не можеше нормално да приема друга храна, а само риба. И какво прави този добър труженик? Изучава риболовното изкуство. И нощем плетеше мрежи, денем пък ловеше риба и така носеше подходяща храна за стареца. През другите сезони на годината риболовът му беше успешен и умението му сполучваше. Но през зимата му беше много трудно да лови, защото мястото беше неимоверно студено, така че водите на онова място се вледеняваха като камък от силата на студа. Снегът се задържаше до април. Тогава дълбоките места на ония езера, които местните жители наричат вирове, биваха напълно замръзнали поради големия студ и както казахме, той не можеше да се сдобие с обичайния улов. Поради това и двамата бяха обзети от скръб – старецът, понеже бе лишен от риба, а добрият прислужник – заради стареца, комуто служеше. Като гледаше боледуващият да скърби така, И той, истинен божи служител, страдаше заедно с него. Затова обмисляше, обзет от грижи, какво да направи, та да успее в риболова.

Но вижте ми какъв начин на риболов измисли той тогава! Защото нуждата е изобретателна и насочва душата към много идеи, още повече че бог тогава му бе дарил тази идея, понеже го молеше за това.

Какво последва? Умът ми се диви и ръката тръпне, без да може да пише! Очите ми се пълнят със сълзи и се чудят на начинанието на този страдалец! Тогава той измисли средство, неизползувано от мнозина, а мисля, че и от никого! Обхождаше вировете, разриваше снега отсам и оттам С лопата, разбиваше леда с чук и като трепереше целият от големия мраз и от непосилния студ, тракайки със зъби, влизаше във вира, Той размътваше водата на дъното с крака и принуждаваше рибите, които бяха там, да изплуват от размътените води, поставяше веднага мрежа и ловеше, измислил наистина необичаен и изумителен риболов. И не беше ли оня вир по волята на страдалеца подобен на езерото на светите четиридесет мъченици?¹⁶ Наистина, твърде много! Ако ли някой се съпротиви и каже: «Защо и той не умря тогава от телесна смърт, както ония?», то бих му рекъл, че ако Роман не бе предварително виждал с очите си смъртта, не би влизал в ледените и мразовити води, без никой да го принуждава. Но това е: «да положиш душата си за ближния»,¹⁷ възвестява словото на желаещите да рекат: сто подвига на този труженик и постоянен подвластник на Христовите заповеди.

Веднъж неговият настоятел, оня парализиран старец, му заповяда да отиде и да налови риба. Нареди му да ловува точно определено време и така да се върне бързо. Но добрият ловец, намерил благоприятен улов, удължи времето повече от позволеното. Когато той си дойде, старецът прочее не го посрещна радостно, въпреки че бе донесъл риба повече, отколкото когато и да е, а го обсипа с много грубости и укори, знаейки неговия търпелив и покорен разум. И взе рибите вътре в килията, а ловецът остави на открито вън от килията, в онази нощ, когато от небето се сипеше силен сняг. Защото времето бе студено и [снегът] покриваше оня страдалец, така че той не се виждаще никак. На сутринта, след като разровиха снежната грамада, намериха го полумъртъв сред снега. И това не е с нищо по-малко, както мисля, за разбирането на разказа от всички, от потапянето му във вира, от страданието от ледове и студове, както вече казахме по-горе. А нашето слово нека продължи напред и вървейки по реда, да засегне всичко, та на незнаещите да се изясни най-изчерпателно какво желание имаше той отначалото за добродетел и за всякакъв образец, а най-вече да бъде послушен на светите и божествени мъже; [какво желание имаше] за подчинение, без което никой от тленните не ще види господа наяве, както рече великият между божествените Йоан Лествичник.¹⁸ Но и великият в богословието Григорий казва: «Да не се разрушава законът на послушанието, който държи небесните и земните [неща].»¹⁹ Затова и този преподобен, знаейки добре каква е ползата от послушанието, се стараеше наистина като съвършен според бога Да не бъде непричастен за блаженствата, [придобивани] чрез подчинението.

Понеже немощният старец, неговият наставник, за когото се каза по-горе, отиде при господа, връщайки тленното на пръстта, а преди него почина и онзи наистина велик светилник и общ пастир на намиращите се там, а именно кир Григорий Синаит – тогава можеше да се види как преподобният Добророман плаче и ридае денем и нощем; той не търпеше да живее по собствена воля и без подчинение. Загрижен много за това и като потърси с цялата си душа, намира друг старец, безмълствуващ далече от обителта, на когото отначалото бе подчинен и преждереченият кир Иларион, неговият спътник. И томува и този преклони шия, според закона, и живееше, подчинявайки се и служейки всеотдайно, както и на умрелия преди това. Но старецът беше наистина съвсем неутешим, защото тогава по ония места имаше голям глад, та в наставническата килия не можеше да се намери нищо друго за прехрана освен малко ръжчица, която варяха с вода и ядяха вместо друга храна. [Той се измъчваше] поради принудата на онова голямо злострадание или пък поради силното угнетение от злолюти разбойници; тях жителите на онова, място наричат и хусари. Защото те вкарваха във вътрешностите на монасите нажежени железа и изтръгваха от тях и това, що имаха за дребните си нужди, после го взимаха и си отиваха, оставяйки божиите раби и слуги, ограбени и от най-насъщните неща. Тези двамата, казвам: Добророман, който сега е повод за моята повест, и споменатият кир Иларион, вземат стареца, напускат Парория и се връщат в Загорие. Там се поселват на около един ден път разстояние от Търновград и решават да пребивават в местността, наречена Монкре. Но преподобният, веднага назован от всички Добророман, както и подобаваше, заради прочутото му с добродетел житие и най-вече – заради смирението и любовта, не зная защо – дали по божие предопределение за по-голяма полза, както словото нататък ще покаже, или поради бесовска завист, се отделя от наставничеството на стареца и се поселва някъде далече в пустинята. Но не трябва, който и да е било, леко и прибързано да хвърля упрек върху преподобния заради отделянето, що стори. Старецът имаше в помощ при себе си кир Иларион и затова случилото се не бе толкова безразсъдно и прискърбно.

Не след дълго време oня старец, понеже беше стар и изнемощял, напуска този живот и отива при господа, когото обичаше и желаеше, както Павел, говорещ като Христос и мислещ еднакво с него, рече: «Желая да се освободя и с Христа да бъда.»²⁰ Узнал това, този доброплачевен мъж прибави сълзи към сълзите и към стенанията – стенания, постоянно жилен от жилата на покаянието. Защото душа съкрушена и бързоумилителна, каквато бе душата на този преподобен, ако се случи, та по свой начин да съгреши и да погуби спечеления подвиг пребивава, както прочее ми се струва, безутешна и постоянно мисли от какви блага да се лиши, когато съгреши. Затова стана и бързо стигна до гроба на оня старец и, паднал ничком върху гроба, изпълваше въздуха с ридания, оплаквайки немощта на своето малодушие. И ако кир Иларион не бе го заставил и вдигнал оттам с утешителни думи, то и той скоро би пострадал също както и оня звяр – лъвът на гроба на свети Герасим.²¹

След голямото кир Иларионово утешение става и тутакси пада с много сълзи в неговите нозе, говорейки му така: «Понеже престъпих заповедта и се отлъчих от светия старец и неговото съжителство, от днес се подчинявам на тебе, както на онзи в името на господа.» А [кир Иларион] знаейки, че той е по-добър от него в добродетелите, отказваше и не искаше да го приеме. Но смиреният наистина Роман му изповядваше, говорейки така: «Не ще се вдигна от земята, ако не ме приемеш, за да ти се покорявам в името на господа.» Понеже виждаше голямото му умиление и същевременно познаваше съвършеното му в господа смирение, прие го. И можеше тогава да се види как великият сред постниците носеше службата на новопостъпил и търчеше за всяка работа, сякаш някой новопостриган юноша.

Докато нещата вървяха така, те узнаха, че Парорийската пустиня благоденствува, защото цар [Иван] Александър забранил с гняв на многото разбойници и убийци, които имаха обичай да нанасят вреда на божиите раби и молители за всички християни, [и ги заплашил], че ако не прекъснат тези действия, ще подеме поголовно преследване. Станали бдителни очевидци и слушатели на такава новина, споменатите преподобни оставят Загорие и се завръщат пак в Парория, в своята прежелана пустиня и отшелничество. Защото онова място бе такова, че със самия си вид предизвикваше чрез любов умилението на добродетелните и любобожествени души. Тамошната природа има свойството да въздига нашия ум до боговидение. А че пустинните места и отшелничествата са добро, ни учи Илиевият Кармил²², Йоановата пустиня²³ и Исусовата планина²⁴. В [пустинята] мнозина усамотени пребивават и съжителствуват в мълчание. Дошли бързо там, в Парория, както вече казах, те си съградиха килия близо до обителта на Григорий Синаит и се поселиха там.

Тогава и аз, окаяният и непотребен между единомислениците, бях дошъл от Константиновия град в онова място. И познал всецяло тяхното добродетелно пребивание и житие, преклоних глава и се подчиних на кир Иларион, комуто и самият този преподобен се бе подчинил, както словото вече каза. Време е, прочее, да възвестя последователно за полза на четящите неговата мъжествена доблест, подвизи и стремежи в името на бога.

Понеже се приближи пречестната и велика Четиридесетница²⁵ и според обичая в неделната вечер, наричана още и сиропустна, единомислещите се събират и вечерят заедно, а също и желаещите да се уединят и да се усамотят, всеки от тях сам, така сторихме и ние. И когато бяхме сътрапезници на стареца, получихме от него заповед всеки от нас да прекара първата седмица в килията си отделно и уединено, а през следващата събота на свети Теодор Тирон пак да се съберем и наедно да бъдем съобедници. Направихме си и малко вариво заради телесна утеха. Всичко стана така, както ни посъветва и заповяда кир Иларион, нашият наставник. И така, в събота, докато седяхме заедно на трапезата и обядвахме, старецът ми нареждаше да поднасям нужните неща. А добрият Роман седеше, сякаш безпаметен, без да се докосва дори до сладката храна, но като отвлечен и унесен, и вън от себе си, и с ум, витаещ някъде във видение. И скачайки от трапезата, защото благодатта на умилението не го оставяше задълго да бездействува, отива в килията си, целият отдаден на плача.²⁶ Ние го очаквахме и мислехме, че е излязъл поради обикновена естествена нужда. Но като мина много и повече от необходимото време, аз, накаран от стареца, излязох да го потърся. Така вдигнал очи, оглеждах наоколо. Понеже не можах да намеря търсения, бързо отидох в килията му. И застанал отвън – като пред господа казвам истината! – го чух да плаче и да изпуска ридания, сякаш някоя жена, погребала мъжа си или единородния си син.²⁷ Засрамих се да чукна, а, получил най-вече полза от такава благодарена благодат, върнах се при стареца, изпълнен с ужас. Когато ме видя неочаквано изумен и потресен, искаше да узнае причината за тревогата и говореше: «Къде е братът?» Аз разбрах и му отговорих: «Ние, о отче, приемаме някаква плътска храна, а той – духовна!» Като чу, старецът бързо поиска обяснение. Тогава му известих така, както чух с ушите си. Старецът се ужаси; изчаквайки малко, [рече]: «Иди пак и го покани, та заедно да се възвеселим и въздигнем!» Веднага и тичешком по заповед на стареца стигнах до килията му и застанах вън да чуя. И - о, неизречена ти, Христе, благодат, която даряваш на боящите се от тебе! – чух как той изпускаше ридания и вопли, по-многобройни от първите. Когато чукнах на вратата, поради старческата заръка, той излезе целият боговдъхновен, със сияещо лице, със страни, мокри от потока на обилни сълзи.

Оттогава този доброплачевен придоби, макар и ненапълно, благодатта на сълзите. И благодатта на пресветия дух, това богато дарование, дойде заради неговите дела и за многото му подвизи, и за безпрекословното послушание, а така също – и заради продължителния пост през онази неделя. Даде му се извор на сълзи, та не само да плаче мълчешком, но да ридае сърцераздирателно, както словото вече каза. Но нека пак се върнем към повестта, от която се отклонихме. Той изтри с ръка лицето си и отидохме при стареца. Докато седяхме на трапезата, аз и старецът вкусвахме от поставените там храни, та да се подкрепим малко телесно поради строгото въздържание на изминалата седмица. А той – никак, понеже, както каза, бе преситен не от хляб, но от дарбата за сълзи и благодатта. Оттогава прочее склони стареца да си направи килия, отдалечена от нас на едно пъприще, близо до реката, та като лови риба, да носи на стареца, защото и той бе с болен стомах, както и оня предишния старец. Но прекарвайки така и насладил се с цялата си душа на пустинното усамотение, което търсеше и желаеше, този доброплачевният прибави подвиг към подвизите и спечели към сълзите сълзи. Колко потоци прочее този благоумилният проля, както никой друг, беседвайки насаме с бога, без някой да му пречи! Защото безмълвието носи плач, както ни научиха божествените отци и най-вече великият иночески вития Иоан Лествичник, които разкрива, че [плачът] кръщава човека и го прави безгрешен,? Трябва ли да се говори с колко благодат се сподоби той там от постоянно леещите се сълзи и от духовното утешение? Умът ни недоумява, ни езикът смогва да добави към разказа онова, що е непоказуемо и неразгласимо! Макар и ние да не успяваме да го представим чрез слово, но най-изкусните мъже – подвижници познават [от опит] това, което е казано за изкушението. Какво впрочем!? Нима пребивавайки там и ловейки риби, яде и той от тях? В никакъв случай! Но неговата работа беше съвършена и богоугодна – да лови рибите, които донасяше на стареца, своя отец, понеже бе немощен и разслабен. А той изяждаше достъпната и обичайна [за поста] храна.

Така, докато поминувахме добре и прекарвахме мирно, скопелеският кефалия²⁹ ни извести тук с писмо, че мюсюлманите ще дойдат натам, за да ловят дивеч. «И затова трябва да сторите едно от двете – или да влезете в кулата и там да съжителствувате с монасите, или да се отдалечите от мястото. Съветвам ви така, мислейки за вашето спасение и полза.» Не може да се изрече с каква мъка се изпълнихме, чувайки това жалостно известие; сълзи се лееха от очите ни, понеже щяхме да се отлъчим от прелюбимата пустиня.

Понеже за нас бе невъзможно да съжителствуваме с монасите в кулата, поради обичайния уединен живот, както знаят просветените в това, тогава прочее и излязохме принудително от Парория и достигнахме Загоре. Там, в Монкре, намерихме своите стари килии и се поселихме в тях. Естествено кир Иларион като старец и аз с него на едно място, а преблагоумиленият и преподобен кир Ромил – далеч от нас, на друго място. Смятам, че бе намислил това, та да може без пречка да извършва подвига на плача, защото «уединението е родителка на плача чрез слово и божествен разум»³⁰, както рече божественият Йоан Лествичник и всички, които със слово и разум са избрали отшелничеството в името на бога. И че и сега не е другояче, показва, увеличавайки необикновено [подвига], самият този преподобен, който днес е пред нас в нашата повест. Защото колкото пъти отивах при него, изпращан от стареца поради някакви нужди, докато стоях вън от килията, чувах го, както и преди това вече казах, да ридае и да пролива сълзи, сякаш е погребал своите мъртъвци.

Той пак внезапно си спомняше за Парория, понеже беше пустинолюбец. И отърсвайки житейския смут, като прекара малко време с нас, оставя Загорие и тичешком, колкото го държаха краката, стигна до Парория, без да се съобрази със страха от мюсюлманите. Понеже онова лишение го накара заради пустинята да пренебрегне телесните беди, както и мъчениците ги пренебрегват заради блаженството, що е на небесата.

Когато беше вече там, влязъл във вътрешната пустиня на планината, той съгради колиба. В нея, сподобил се с ангелски образ³¹, се преименува Ромил. Той прекара в оная пустиня пет години, откъснат от всякакво човешко общуване, макар че понякога крайната нужда, която [го] измъчваше, го караше да отиде до обителта на отец Синаит.

Но кой е способен да разкаже за потоците сълзи на толкова години, а освен това и за дяволските сражения и страхотиите, които рабът божи понесе от тези противници, докато прекарваше толкова време в уединение и, един към единия бог, отправяше молитви през дните и през нощите, както сам той ни разказа? Блаженият казваше, че никой от имащите тяло не може да се бори с бесовете [иначе], освен с божията помощ. «В началото – рече, – когато влязох във вътрешната пустиня на планината, бесовете, топящи се от завист, създаваха много призраци и страхотии, та да ме изплашат и да ме изгонят от пустинята. Понякога показваха светлини, а понякога – мълнии и гърмове, а понякога – силни грохоти, като при движение на кораб. Някога пък има единогласни възгласи и възклицания, подобни на устремяването и съединяването при чувствената рат. Но и стръмнините и върховете на ония планини издаваха удвоени гласове, та да ми изглежда, че и самите дървеса изпускат звукове. Но аз – рече – им се съпротивлявах в името на господа Исуса и смятах страхотиите им за игра на младенци. И се молех моят живот да протече там чак до края.» Макар и противно на разума, поради неизразимите и непостижими съдбовности на бога – творец на всичко, – някак си се случи да настъпи разорение и запустение [не само на] онова наистина иноческо място, но и на достославната обител на великия отец кир Григорий Синаит и, нека кажем вече направо, навсякъде, където се грижат за истината. Както предизвести скопелеският кефалия, подтикнат от божествен промисъл, мюсюлмани, влизащи многократно в оная планина, обкръжаваха много пъти кулата и обстрелвайки със стрели иноците, им вземаха най-добрите и товарни животни. Когато пак им се предизвести това, иноците, както е редно, излязоха от мястото и се пръснаха кои къде може, като първом запалиха кулата, та богопротивните да не се поселят в нея. Тогава прочее и този преподобен, а и наистина раб божи Ромил, за когото разказваме сега открито, насила и без да желае, излезе от оная пустиня и пак се завърна в Загорие, където направи колиба в пусто място, много далече от града. Но общият враг на нашето спасение вся завист срещу преподобния в сърцата на близко живеещите монаси. Понеже Загоре няма отдалечена пустош, както Парорийската пустош, затова, където би се заселил монах, там се намират и други монаси или мирски села, понеже са приближени на късо разстояние.

Узнал за оная завист, Ромил, ученик на кроткия и смирения [Григорий Синаит], бързо излиза оттам и пристига в тази света, едноименно наречена и божествена планина³², в тази планина, що разкри на господа бога Вседържителя по различни и продължителни времена много истинни раби. Той насочи съвсем открито по пътя на спасението и душите на мнозина от единонравните, живеещи в тази Света гора и най-вече на сънародниците си. Но понеже при него се стичаха мнозина, не само от водещите отшелнически живот, но и монашески, и общежителен – словото му имаше благодат и, бидейки опитен в иноческите дела още от младини, той бе успял да привлече към пътя на спасението много от идващите с вяра при него, [затова именно] му се случваше да изнемогва силно поради дългата беседа с идващите иноци.

Той обаче искаше да живее безмълвно и да беседва насаме с бога. Поради това, прочее, се местеше често от място на място, отбягвайки от шума и отхвърляйки човешката слава. Но не вършеше това от униние и леност – както би рекъл някой от неразбиране! Ако пък е добре да потвърдим словото и чрез писанието, нека прочее се рече и Лествичниковото. Защото рече: «Видях дело, родено на едно място – търпението на нноците. Но повече от онези аз облажавах скитащите се заради господа.»³³ И другаде: «Безимотният инок – орел високолетящ, скръбен дойде и безскърбен си отиде от мястото.»³⁴ Трябва наистина да проумеем, че бе съхранил без усилие способността да прехожда, защото не се привърза с пристрастеност към нищо от земните.

След като промени едновременно много места на Света гора, най-сетне идва в близката на Свещената лавра³⁵ планина, която открай време бе наречена с местното име Мелана.³⁶ Черна според обичайното си име, тя бе изпълнена с деянието на мислената светлина, както и времето показа.

По това време и самият аз, недостоен за неговото съжителство, идвайки от Загорие, намерих го да строи килия, за да се посели. Като му преклоних глава, както бях свикнал от много време и преклоних впрегнатата си в името на господа шия, подчиних му се.

Тогава имаше глад на онова място и нетърпима оскъдица от необходимите неща. Затова изпрати някои [монаси] тук и там по Света гора да купят нужното. Но отецът нямаше още от Светата лавра дякония, която се нарича и аделфато³⁷, тъй като отскоро бе дошъл на това място и не бе познат на мнозина, не поради недостойнство, но заради изкуството, което имаше в добродетелта [да бъде скромен]. Изпратените се върнаха, без да свършат работа и без нужното, с празни ръце. Когато видях това, че той сякаш е изпълнен със срам и покруса³⁸, казах: «Горко на мене, окаяния, отче, в какво време дойдох аз при твое преподобие. Ти търпиш лишения, те самите се лишават, та и аз да притеснявам твърде много светостта ти.» Но изслушвайки [ме], той сърдито ми отвърна: «Горко на твоето неверие, окаянико, защото аз имам непоклатима вяра в моя господ Исус Христос, че не ще ни остави без подкрепа, нито да ни липсват необходимите неща за тялото!» Така, прочее, той, непоклатимият изпълнител на вярата, изобличи моето слабоверие. А бог вършеше според вярата на своя предан раб, понеже той със скромна милостиня, както му бе навик, даваше на всички нужното, неограничаван от някакво скъперничество и дребнавост, както е присъщо на мнозина, изпаднали в злочестие. И породеното от вярата се превръщаше в дело.

След като изтекоха два дена оттогава, изпраща ме в манастира по някаква работа при един познат. Като отидох, седнах вън в страноприемницата, чакайки да видя онзи, при когото бях изпратен. Идва при мене един прокажен, говорейки така: «Дошъл си сега тук, както те виждам, брате. Та когато разбра това, което подробно чу от мен за нас, че с един старец се намирам в Мелания, той пак ми каза: «Може би имате някаква нужда от хляб?» Аз, виждайки го беден и прокажен му рекох: «Откъде си взел ти хляб, като си беден и немощен?» А той отвърна и ми рече: «Дойдох тук да моля за пресен хляб едного от познатите си, а сухи хлябове събрах повече, отколкото ми е нужно.» Когато му поисках, той бързо отиде, та ми донесе голяма пълна торба. Взех я и тичешком възлязох при преподобния. Виждайки я, той попита, разбра, че съм я взел от някакъв беден и прокажен, вдигна ръце към небето и извика: «Слава тебе, боже наш, че не чрез богатите, а чрез бедните ни показа милостта си, за да изобличиш нашето малодушие!» И използувайки благовременния повод, ме наставляваше като баща и изобличаваше моето маловерие и скъперничество. Защото светецът имаше голяма вяра в бога и за всички разтваряше обятията на милостинята: не само за хората, но и за самите животни, зверове и птици. А още: към другите негови дела по бога, най-вече това спази. Ако някога някой от монасите в онази планина искаше да съгради килия, та да се посели, и търсеше някаква помощ от нас, според обичая, идвайки, молеше го да ми нареди да отида и да му помогна. А [Ромил] го приемаше радостно и говореше: «Да, отче свети, аз утре ще го изпратя да ти помогке.» Когато оня си отиваше, нареждаше ми, казвайки: «Тази нощ ще приготвиш повече храна, защото еди-кой си отец иска от нас да му помогнем, понеже гради килия.» Аз бързо правех според неговата заповед. На сутринта, прочее, като вземехме хляб, вино и гозба, а и нещо друго от храните, намиращи се в килията, сиреч плодове или някакви сладки неща, отправяхме се заедно при повикалия ни с вяра отец. И можеше да се види тогава преподобният да работи до вечерта като юноша с другите, намиращи се там. И така, отрудени, се връщахме в нашата килия. Освен това словото следва да разкрие и друго боголюбезно дело, та и бог още повече да се прослави заради своите приближени раби, а и боещите се от него да бъдат по-усърдни към доброто дело.

Един път светецът дойде в нашата обща килия, за да ядем заедно хляб, понеже отделно и насаме всеки от нас ядеше и пееше: [молитвите], освен в някои определени дни, както е прието при монасите. По същото време един чужд инок, дошъл, сечеше дърва близо до нашата килия. Като излязох при него, аз му рекох яростно и невъздържано: «Кой си ти, брате, че си се осмелил да сечеш дърва тук, близо до нашата килия?» А той, чужд и беден, защото бедността смирява [човека], с прекротък глас рече: «Прости ми, отче, защото съм чужденец и не знаех, че тук има килия.» И светецът като чу това, каза ми: «Покани го да дойде вътре.» Когато той дойде, заповяда ми да му дам да яде, което и сторих. И подбирайки най-кротки думи, истинският ученик на кроткия и мирния Христос рече на оня бедняк: «Откъде си, брате?» Той отвърна: «Трапезундец съм,³⁹ рече, дошъл съм сега в тази света планина.» Тогава го разпита за всичките му работи. Разбрал от него, че едва успява да изкара катадневния хляб, той веднага ми казва: «Григорие, каквото имаш в своята килия, раздели на две части и дай, бога ради, на този наш беден брат половината.» А аз му се възпротивих и разсъждавайки суетно, отговорих: «Ние, отче, сме мнозина и сме в нужда наистина повече от него.» А той бързо и строго ме погледна и рече: « Не помниш ли, че ти казах – ако имаш вяра, никога не ще се свършат нещата, които са ти нужни!»

Но да се върнем, докъдето стигнахме, и словото да върви поред. Когато килията [ни] беше построена, останахме в нея, захванати пак с обикновените задължения, понеже от грижа за градежа бяхме нарушили уединението си и се събрахме заедно. И тъкмо малко се успокоихме чрез сполуката, както стана ясно, веднага пак ни обзема вълнение, но [вълнение] духовно, що носи полза за душата. Защото тогава можеше да се види как иноците от Света гора, подобно на някакви пчели, които кръжат по злачните и росни поля, пият от неговите уста божествени и въздействени словеса. И както камъкът магнит привлича към себе си желязото, така и словото му, пресладката беседа [привличаха] идащите при него души. И така накрая имаше голяма придобивка и полза за наставляваните. Ако някой имаше в душата каквото и да било терзание и се насладеше от неговата беседа, изведнъж биваше изцелен. Видях някои от идващите – скверни, немилосърдни, изнурени, някой – изстрадващи страдание или от бесове, или от хора – да се връщат по домовете си всички със светнало лице и с душа, възрадвана от сладостта и прерадващото му поучение. Подобава отчасти да свържем този разказ и поучения за полза на четящите:

«Братя мои и отци, говореше, да запазим чиста съвестта към ближния си, да съхраним сърцето си чисто от скверни помисли, които имат обичай да оскверняват окаяната душа. Но това не можем да съхраним, ако не изваяме природната трисъставност на душата.⁴⁰ Трите ѝ съставни се наричат: разум, ярост и желание. Премъдрият и преблаг бог вложи тези неща за закрила и запазване на човешката душа, та човек да се придържа към тях според естеството и както е богоугодно и да прекара своя живот смирено и безстрастно, както нашите свети отци ни проповядваха за богомъдро поучение и още повече – за [начин на] действие. «Нека яростта ти бъде насочена единствено срещу змията, заради която си отпаднал [от рая]» – рече преблагословеният [Теологов] глас.⁴¹ Желанието да се устреми всецяло към бога, а не към нещо друго от измамните знания; мисълта да владее над всичко и по-доброто да не бъде повлечено от по-злото.

Когато прочее въоръжим гнева срешу мислените врагове, сиреч, срещу бесовете и страстите, както казва този светител, а и най-вече срещу всички съпротивни сили за спасението на душата, тогава, запазили естеството, тогава прочее ще можем да обичаме с цялата си душа бога и ближния си като самия себе си, както ни учат пресвещените евангелия.⁴² Но когато частта на разума се насочи против естеството, когато ни подмами някакво земно желание, казвам: сластолюбие или слава, или користолюбие – гневим се срещу нашите братя. Оттук [възникват] яростта и злопаметството, неoбузданогневието и оклеветяването, любопрението и завистта към ближния и накрая – първозачатъка на завистта⁴³ – убийството.

Когато ние съблюдаваме желанието според естеството, както ни бе дадено от бога, то желаем вечните блага, които окото не е виждало и ухото не е чувало и не са идвали наум на страстния и плътския човек.⁴⁴ Заради тях ние понасяме всякаква телесна и душевна мъка, вършейки добри дела, сиреч: пост и бдение, безкористие, телесна чистота, непрестанна молитва или накратко, като вършим всичко за спасението на душата и работим денем и нощем. Нищо добро не ще се извърши в нас, освен чрез нещата, за които говорихме. Защото е невъзможно – рече най-мъдрият сред божествените, свети Максим⁴⁵ – да се преобразува злобата, освен чрез овладяване на помисъла. Помисълът пък се овладява чрез трисъставното въздържание, а то ще рече [въздържание] от сън, от храна, от телесен покой. Но когато желанието се раздвижи скотски и против природата, ставаме пребезсловестни, както Писанието някъде казва: «И човекът, удостоен с почит, не разбра, приближи се към неразумните скотове и на тях се уподоби.»⁴⁶ Затова и поради това пожелаваме земни и подвластни на тление неща: храна и слава, злато и сребро и поражданата от тях нечистота. Заради тях и се гневим срешу човеците, както е речено, и винаги помним злото, и съгрешаваме непрекъснато.

Понеже мисълта – самото това словесно, както и те, бе поставена да властвува над всички, то човекът, ако запази благодатта, дадена му от бога по негов образ и подобие, мисли винаги добро, пее самовглъбено, моли се с безметежен дух и тяло, упражнява се трезво и волята му е според закона божи ден и нощ;⁴⁷ и личи, че мисли доброто на всеки благочестив човек.

Ако ли пък и [разумът] се отклони от доброто, какво, прочее, може да се каже? Наистина какви безразсъдства, многословия и клевети, сквернословия, любопрения, гняв, хули и още всякакви греховни деяния ще настъпят заради този словесен помисъл! При това и безчувствие ще овладее човека, та, без да съзнава, ще мисли, че върви безгрешно. Впрочем, който притежава тези три части според естеството, както се казва, той е запазил целомъдрена и здрава своята съвест, посочваща му доброто и злото като естествен закон, изначално даден на човека; и го съветва прочее да се придържа към доброто, а злото да отхвърля. Поради това, бидейки разумни и със свободна воля, ние биваме увенчани за добрите дела и справедливо осъдени за злите. Оттук всеки бесовски навет обикновено се направлява от тези три части. Ако се срамим от него, не биваме осъдени; най-вече ако сме добродетелни, ако отначало отхвърлим дяволските кълнове, получаваме награда от бога. Но ако ли от първото изкушение приемем тези враждебни семена, веднага ставаме съобщни, преминавайки от съобщност в изпълнение, а от него – в злодейство и справедливо биваме осъдени, както вече се каза!» Говореше им това: «Когато отидете в килията на някой приятел и намерите вратата му отворена, не влизайте веднага, „първом почукайте отвънка, както е редно. И когато стопанинът на дома ви покани, тогава, прочее, като влезете и седнете, не шарете с очи насам-натам, оглеждайки нещата в килията. Но, навели глава и очи надолу, кажете на стопанина на дома причината, поради която сте дошли. И ако видите книги, лежащи там, все едно дали стопанинът на килията е там или не, не вземайте да ги четете. Защото това е невъзпитаност и е противно на съвестта. Поради това в никакъв случай не отгръщайте, но кажете по-напред на притежателя на книгата. И ако той разреши, тогава я разгърнете. Ако ли искаш да се отличиш още повече, никак и не търси да я разгърнеш, освен ако сам не ти каже по своя воля. Ако твоят другар ти връчи да пазиш кесия злато или сребро, да не се изкушиш да отвориш и да погледнеш какво има вътре. Защото и това е невъзпитаност. Ако [ти е даден] друг някакъв, какъвто и да било съд, да не пъхаш ръката си в него, понеже това е безумство и пагуба на благочестието и поражда вреда за душата; оттук стигаме и до кражба. Ако намерите някаква вещ на ближния си, захвърлена в манастира или на пътя, или на някакво безлюдно място, не я задържайте за употреба, но веднага я върнете на притежателя й. Ако ли не, ще ви се вмени като кражба в деня на смъртта.» Веднъж моят отец ме изпрати при един старец да поискам книга и да му я донеса. И така, като отидох и взех книгата, вървях към нашата килия. Понеже, вървейки, се уморих, поседнах малко, отворих книгата и веднага намерих главата, която отецът щеше да чете. Прочетох я, затворих книгата и му я занесох. Като я взе и я отгърна, той преглеждаше тук-там, искайки да намери онази глава и не я намираше. Аз му рекох: « Коя глава търсиш, отче, в тази книга?» Разбрал от него, че е тази, която намерих и прочетох по пътя, казах му: «Ако позволиш, ще ти покажа, което търсиш.» Той ми отговори и рече: «Покажи!» Като взех книгата, намерих онази глава, която искаше да прочете, и му я показах. Той ме погледна изкосо и каза така: «Ти откъде знаеш, че тази глава е в книгата?» От това и от самото изражение на светеца разбрах моето падение. И що?! Паднах в нозете му, молейки прошка, изповядваики случилото се, както си беше. А той ме обсипа с многобройни укори и говореше: «Окаяний, как си посмял да отвориш моята килия и моя ковчежец и да огледаш това, което лежи вътре в тях?! Махни се от мене, защото аз, прочее, не искам такъв ученик, ръководещ се от своя разум, а неследващ желанията ми!» И така, след като аз се валях в краката му, както казах, и ридаех със сълзи да ми прости, едва се сподобих с прошка, и то не без наказание, но с много наказание и покайно правило. Така той умееше да се грижи за тези, що му бяха подчинени, и многообразно да допринася полза на послушните.

Така чрез действия и премъдър разум явно духовно направляваше и правеше целомъдрени не само своите ученици и всичко свързано с тях, но, ако ученик на някой друг старец биваше обзет от непослушание, прекословие или друг някакъв порок, биваше изпращан при него за изправление. Той го подхващаше с такива думи: «Брате мой възлюблени, пътят, по който вървиш, е апостолски. И както те имаха благоговенне пред нашия господ и бог Исус Христос, така и ние сме длъжни да го имаме всеки пред своя старец и да се отречем окончателно от своята воля, както сам господ ни научи. Слязох от небето – рече – не за да върша моята воля, но волята на отца, който ме изпрати.»⁴⁸ Научени от него, апостолите не противоречаха, нито прекословеха, нито се ръководеха от своята воля и намерение, но, подчинени на повелята и разума на своя си учител, наистина чуха от него: «Където съм аз, там и слугата мой ще бъде.»:⁴⁹ И тяхната надежда не бе излъгана! Дръзвам и аз да кажа: който от вас търпи с разум потъпкването на волята си и който, нараняван с оскърбления и укори от своя учител и отец, понася [ги] със смирение и самоупрек, без да прекослови, ни да го осъжда никак и за нищо, той се венчава със светите апостоли, радвайки се с Христос в безкрайните векове.»

Предстои още да разкажем и друг душеполезен разказ. Някакъв старец, живеещ по-долу от нас, на около едно пъприще разстояние,⁵⁰ беше поробен от порока на яростта, макар да бе подвижник и старателен. И не е чудно! Той получи ученик много послушен и усърден за всякаква служба и служение на стареца. Но младежът не можеше още да търпи гневливостта на онзи старец и поради тази причина много пъти искаше да побегне от стареца. Обаче старецът, когато усещаше, че братът е обхванат от такива помисли, го вземаше и идваше при светеца, понеже той имаше сила от бога да подкрепя и напътствува изкушаваните от доброненавистника враг. Като приемаше всекиго от тях насаме, той поучаваше, съветваше и му говореше подобаващото. На стареца казваше: «Отче и брате в господа, нямаш право така отведнъж и рязко да наказваш брата, но чрез резкостта да показваш кротост и мекота.» И други подобни. А оня, изслушвайки това, обещаваше да спазва съвета на отеца. Но, побеждаван от природата, пак проявяваше същата избухливост и рязкост. Сякаш общ баща и постоянен труженик на любовта, като никой друг, Ромил говореше и на [младия] подобаващи думи: «Да не дръзнеш, казваше, да се отлъчиш от стареца, та да не се изкушиш от по-голямо изкушениe, защото тези, които отпадат от послушанието, биват въвличани в дяволската лъст. Струва ми се, че или ти след кратко време ще умреш, или старецът, и ще се отървеш от своите мъки. Ако пък изтърпиш до кончината на стареца, ще се увенчаеш наред с мъчениците и ще ликуваш заедно с ангелите, радвайки се и веселейки се во веки веков.» Когато чуваше това, той си отиваше радостен и се вричаше да пребивава със стареца, както и направи.

Но нека видим дори тук, благоразумни и внимателни слушателю, [сбъднати] сякаш божиите съдбини. Прочее, младият брат имаше такава заповед от своя отец – три пъти в седмицата да влиза в манастира и да работи в хлебопекарницата – във вторник, в четвъртък и в събота – и така да взема веднага пресен хляб и да се връща при стареца. Той отиде както обикновено и вечерта на Велика сряда да помогне в месенето. Призори на Великия четвъртък бе му наредено пак от споменатия негов отец да изчака до божествената литургия, да се причести с божествените тайни и веднага да се върне при него и да донесе обичайните хлябове. Всичко стана така, както заповяда старецът. Щом божествената литургия завърши и братът се причести с пречистите тайни, той, както винаги, отиде в хлебопекарницата да вземе хлябовете. И когато ги поиска, внезапно го обхваща неочаквана огненица и от нея той тозчас се помина. Отците на онази обител подредиха достойно [тялото] и скоро го погребаха.

Старецът, като чу за тази бърза и неочаквана [смърт], наскърби се сърдечно, както подобава. И прибави сълзи към сълзите и към риданието ридание и правеше това непрестанно чак до смъртта си. Той пригласяше на онзи наставник на свети Акакий: «Простете ми, отци, защото извърших Убийство.»⁵¹ Това [стана] според мене не случайно и поради нещастие както някой би рекъл, но по божествен начин, извърши се по непостижимите и божи предопределения, за да покаже спасението и на двамата. Понеже, прочее, братът се причести с божествените тайни в онзи предшествен и страшен ден и така веднага отиде при господа, а старецът не престана да ридае чак до смъртта си, та накрая и гробът му издаваше някакво благоухание.

Този ми разказ не е неуместен, а за да се покаже на слушащите колко полза и плодове имаха думите и заветите на светеца. Но нека словото се върне към него и всичко за него да върви по реда си, та да достигнем до края на останалия разказ. За прослава на бога и за полза на четящите сътворих тази повест, както вече се каза.

При него се стичаха множество иноци, желаещи да се наситят от беседите му. И понеже му пречеха и прекъсваха привичките на неговото духовно служение, на устава и на умното предстояние,⁵² той негодуваше, тъгуваше и душата му бе изпълнена със смут и скръб. Затова той ми рече насаме: «Иди, брате, към северната страна в атонските подножия и като огледаш добре, потърси и намери равно място да отида там и си направя обиталище, та дано мога в усамотено място да отдъхна от шума и от идващите при мене. Защото, както сам виждаш, хората не ме оставят да почина, нито да се смиря.» Аз отидох и избрах добро място, подходящо за строеж на килия. Намерих и камък, при който имаше един извор, бликащ най-сладка вода. Незабавно отидохме там с някои братя, опитни в такива работи, и набързо съградихме килия, в която светецът се настани и беседваше насаме с бога, та отдъхна за кратко време от многолюдни беседи и шум. Но хората отново узнаха мястото, където се бе поселил, според както казва гласът на владетеля и господаря: «Не може да се скрие град, стоящ на върха на планината. »⁵³ Планината, прочее, е висотата на добродетелите; възлезлите на нея светят, подобно на светлина. Идваха при него, както и по-рано, та и за него да се сбъдне словото, казващо: «Колкото някой отбягва човешката слава, толкова самата тази слава го достига.»⁵⁴

Когато след известно време стана убийството на най-християнския деспот Углеш,⁵⁵ всички иноци, които живееха в тази света планина се изпълниха със смут и страх, а най-вече ония, които пребиваваха в пустинята в отшелничество и в безмълвие.

Поради това и мнозина от отшелниците избягаха тогава от Света гора. Също така и светият, подтикван от тях, напуска Света гора, своята най-любима пустиня, и отива на друго място, така незнайно и безславно, както той, любопустинният, обичаше и желаеше. Мястото се наричаше по местному Авлон⁵⁶. Но и тук праведният сгреши в намерението си. Колкото той искаше да скрие светлината на божествения живот под краната на смиреномъдрието, толкова бог открито го слагаше върху светилника.⁵⁷ Защото рече: «Да просияе вашата светлина пред човеците, та човеците да видят добрите ви дела и да прославят вашия отец, който е на небесата.»⁵⁸

⁵⁹Тогава светецът се засели в пустинята, наричана Авлон, желаейки в безмълвен живот и в усамотено пребиваване да отгледа плодовете от добродетелта на пресветото си житие. Защото той, праведникът, беше навикнал да има уединено и нестежателно битие. И, съградил малка колиба, прекарваше, отправяйки към бога благоугодни молитви и моления. Като чуха това, иноците, избягали от Света гора поради страх от иноплеменниците, разпалвани от желание, бързо идваха при преподобния заради ползата и добродетелите на мъжа, та ако е възможно и да съжителствуват там с него. Но той не поиска това, а след като ги наставляваше и поучаваше в добродетел и страх божи, изпращаше ги обратно. Когато и светските благородни мъже чуха за тия неща, дохождаха при блажения, търсейки да получат благослов от него, носейки му избрани плодове, хляб и друго, необходимо за телесна нужда. Светецът им казваше: «Чеда, не ни подхожда да взимаме от тях, защото са ни достатъчно лоши одежда и храна – злак със сол. И след като ги благославяше и ги напътствуваше към благоразумието на добродетелния живот, отпращаше ги с мир по домовете им.

Блаженият видя, че и тук не ще се скрие съкровището на добродетелта, и понеже не можеше да търпи по-дълго тези [неща], прекарваше нощите в молитви и непрестанно отправяше благодарствени думи към бога, говорейки: «Благодаря ти, господи, защото бях свързан от моя противник, та дори и в тази скъдна пустиня не ме остави, строеше зломислия срещу ми и ме правеше прочут. Затова ти се моля, господи, лечителю на душите, избави ме от неговите козни и ме сподоби да получа уединено съжителство заедно с моите отци.»

Докато той мислеше в душата си и се молеше, та да избяга от онази пустиня и ако е възможно, да се скрие в някои други непроходими места, тогава блаженият бе унесен в сън; и вижда едно божествено видение, казващо му: «Остави Авлон, та да отидеш в друго място, там, където бог би те насочил, а не в Света гора.» След като той прие съвета на божественото видение, напуска Авлон и отива със своите ученици в сръбската земя,⁶⁰ в мястото, наречено Раваница, където има обител, посветена на празника Възнесение на нашия господ Исус Христос. И направи жилище близо до нея. След като остана там не много време, възлиза от земните и се преселва във вечните обители, предавайки блажената си душа в божиите ръце. Гробът му изпуска силно благоухание.

Всичко за неговото житие отначалото и отричането на суетния свят чак до напускането на Света гора, дела спасителни и боголюбезни, самият аз, окаяният и недостоен да се нарека ученик на тогова, написах, доколкото можах, за полза на четящите. А за [станалото] след преподобдното му успение [ще разкажат] мъже боголюбиви и приятели на истината, които се случиха там, станали очевидци и зрители. Както те самите видяха и разказаха, бог му даде дар да отгонва бесове от човеците, да изхвърля змии от вътрешностите на хората, да оправя сакатите, да дарява зрение на слепите и накратко – да изцелява всеки недъг и всяко страдание на боледуващите чрез благодатта и дръзновението, получено от бога, комуто приживе той бе угодил според силите си. Защото така бог прославя тези, които вседушно му служат и го прославят. Но, о отче на отците, светило на пустинниците, наставниче на иноците, добър възпитаниче на пустинята, връх на безмълвието, превелегласни тружениче на плача, съзерцателю на божествените тайни, самодействениче на чудеса, моли се непрестанно като раб и близък божи приятел за мира и благополучието на благочестивите царе, и за всички христоименити хора, и за цялото си стадо, и за обителта, къдего лежи твоето честно тяло, и за всички, живущи в нея, служещи на божествения ти ковчег. Още се моля, моли се и за мене, недостойния ти раб! И доколкото, макар без мъдрост, но със старание смогнах да те похваля, тебе, достойния за ангелски похвали, с благост приеми похвалата от моя беден ум, та дано с твоите молитви да получим прощение за предишните ни грехове, да се сподобим с небесен дар и да наследим царството небесно с всички светии заради Христос, Исус, нашия господ, комуто подобава слава, чест и поклонение с безначалния отец и с Неговия всесвят, благ и животворящ дух, сега и всякога, и навеки, амин!

ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА РОМИЛ ВИДИНСКИ ОТ ГРИГОРИЙ ДОБРОПИСЕЦ

Житието на Синаитовия ученик Ромил е едно от забележителните агиографски произведения, възникнали в литературната среда на исихастите. Негов автор е Григорий Доброписец, за чийто живот не знаем нищо, освен онова, което той бегло говори за себе си в Житието на Ромил – че е ученик и последовател на стареца отшелник. Името му – «доброписец» – показва, че се е занимавал активно с писмен труд, но досега не са открити нито в гръцки, нито по славянски ръкописи следи от друга негова творба. Днес със сигурност може да се твърди, че Григорий е творял на гръцки език и най-вероятно е бил грък по народност. Но, както мнозина от исихастите, както самият Григорий Синаит, той е тясно свързан с български монаси от общността на исихастите в България и на Атон. Дълго време неговата единствена творба бе позната само в славянската ѝ версия. П. А. Сирку, който я откри и издаде, в коментара си към изданието допуска, че Житието може да има и византийски текст, но е по-склонен да го приеме за творба, възникнала на български език. В 1937 г. Ив. Дуйчев съобщи за намерен от него фрагмент от гръцкия текст на творбата, а по-късно – за пълен гръцки препис, запазен в библиотеката на атонския манастир Дионисий. Гръцкият текст на Житието бе издаден изцяло в 1961 г. по друг препис – от атонския манастир Дохиар. Към изданието, осъществено от боландиста Ф. Алкин (F. Halkin. Un ermite des Balkans au XIVe siècle. La Vie grecque inédite de Saint Romylos — Byzantion, 1961, p. 111-147) е приложена статията на П. Девос (La version slave de la Vie de s. Romylos p. 149–189), в която известният византинист съпоставя гръцката и славянската версия и привежда сериозни доказателства за първичността на гръцкия текст. По-късните сравнителни изследвания на гръцкия текст и съответният превод по издадените преписи показаха, че славянският превод по всяка вероятност е извършен не от самия Григорий, а от някой друг ученик на Ромил Видински – българин по народност, който едновремеино се старае да направи добър превод на творбата, но я и редактира – внася многобройни допълнения, уточнения (на места цели пасажи, другаде – отделни фрази), променящи смислово и идейно съдържанието. Трябва да се отбележат ония моменти, по които можем да съдим, че редакцията е дело на български книжовник. На първо място – географските сведения за българските земи; те издават стремеж да се попълни творбата с повече подробности за местата, в които е живял героят, но бележат и личното отношение на човек, комуто природата и животът по тези места не са безразличен фон на действието. Освен това в превода се забелязва и стремеж да се акцентира повече върху отшелническите подвизи на Ромил и върху неговата съзерцателна практика. Създава се впечатление, че българският преводач и редактор не е намирал гръцкия си оригинал за достатъчно «изискан» в литературно отношение и на места го е «украсявал» със синонимични съчетания и други тропи. Тенденцията да се абстрахира повествованието се проявява най-убедително в разказа за пребиваването на Ромил в Авлон – там гръцкият текст е изцяло променен, обаче неговата първичност не подлежи на съмнение. Възможно е Житието да е написано, преведено и редактирано на едно и също място – в Света гора – при съвместна работа на Григорий и неизвестен български книжовник. То представлява отлична илюстрация за сложните отношения между автор и преводач в културната общност на исихастите (подробности вж. у: Кл. Иванова-Константинова. Някои моменти на българо-византийските литературни връзки през XIV в., с. 226–232).

Ромил Видински с мирското име Руско (според гръцкия текст – (Райко), в монашество Роман или Добророман, а във вeлика схима – Ромил, e грък по баща и българин по майка. Семейството му произхожда от гр. Видин. Монашеският му живот протича на различни места по Балканския полуостров – в околностите на Търново, в Парория, при Григорий. Синаит, комуто e непосредствен ученик, в манастирите на Света гора, в Авлон (Валона, сега Вльора на Адриатическото крайбрежие), за да завърши в основания от княз Лазар сръбски манастир Раваница в Моравско.

Датата на смъртта на Ромил Видински не е известна. Може да се предполага, че е починал около 1385 г., тъй като според някои извори манастирът Раваница е основан от княз Лазар в 1382 г., а преподобният е поживял в него, малко преди смъртта си.

Вероятно Ромил Видински не е канонизиран официално от Цариградската патриаршия. Нито един гръцки месецослов не отбелязва паметта му. Денят на неговото чествуване не е строго фиксиран. Гръцкият наслов сочи 1 ноември, а славянският – 16 януари. Култът към Ромил Видински остава актуален за атонските манастири и в манастира Раваница, откъдето се разпространява по сръбската земя.

Времето, когато възниква Житието на Ромил, може да се опредеди само приблизително. Във финалната молитва и на гръцкия, и на славянския текст се отправя призив за закрила на «благочестивите царе». Тъй като приемаме гръцкия текст за първоначален, трябва да се предполага, че авторът има предвид определена политическа ситуация във Византия, и то след 1385 г. Действително между 1385 и 1391 г. император Йоан Палеолог приема за съимператор сина си Мануил II и той е споменаван наред с баща си. До 1885. г. претенциите на Мануил II да се величае наред с Йоан Палеолог са оспорвани от Андроник Палеолог, а в 1391 г. византийският император Йоан Палеолог умира. В славянския текст изразът «благочестивите царе» е оставен вероятно с друг смисъл – всички православни царе изобщо.

Творбата на Григорий в нейната българска литературна редакция, не е получила широко разпространение в южнославянската литература. Известни са два преписа, обаче единият от тях (от 1692 г.) е унищожен заедно с останалите ръкописи от Белградската народна библиотека през Втората световна война. Оцелелият препис от Житието е поместен в сборник със слова и жития от XIV в., безюсов правопис, сходен с ръкописите от Рилската школа. Сега ръкописът се пази в ГПБ в колекцията на Гилфердинг под № 58. Ръкописът е описан от Б. Ст. Ангелов, който го счита за излязъл изпод перото на рилския книжовник Мардарий (срв. Б. Ст. Ангелов. Неизвестни ръкописи на Мардарий Рилски. – Известия на Института за литература, XXI, 1972, с. 58–63).

Съществува и eдно копие на Ромиловото житие, направено през XIX в., което днес се съхранява в Библиотската на Югославянската академия на науките (Загреб), но ръкописът, послужил за оригинал на копието, не е известен.

Издание: П. А. Сирку. Монаха Григория Житие преподобного Ромила – ПДПИ, т. CXXXVI. СПб, 1900. – В изданието П. Сирку включва службата на Ромил и проложното му житие, написано въз основа на пространния житиен разказ.

Новобългарски превод на част от Житието (с. 1, З–11 от изданисто на П. Сирку) с направен от: Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина, 1, с. 229–238. Този откъс се печата и в други христоматии и христоматийни пособия. Поместеният тук пълен превод на Житието е направен от Кл. Иванова и М. Спасова по изданието на Сирку, като са правени сравнения с обнародвания гръцки текст.

Лит. Iv. Duičev. Un manuscript grec de la Vie de St. Romile. — Byzantinoslavica. VII (1937—1938), p.124—127; от същия автор: Un manuscrit grec de la Vie de St. Romile — Studia historico-philol. Serdicensia. 2, 1940, p. 88—92; от същия автор: Romano (Romilo, Romolo) anacoreta in Bulgaria, santo. — Bibliotheca Sanctorum, 11, 1969, p. 312—3I6; Кл. Иванова-Константинова. Някои моменти на българовизантийските литературни връзки през XIV в., с. 226–232.

1. Традиционно сравнение, основано на Пс. 68:10; 118:189 и др.

2. По Пространното житие на Пахомий Велики, познато на българския читател по един превод с начало: «Господ наш Исус Христос, източник на премъдростта…» Преводът е поместван в сборници с жития под дата 15 май. Един препис се намира и в Рилския панегирик на Владислав Граматик.

3. Търново.

4. На търновската «Света гора».

5. Смирението на Руско-Роман не случайно е подчертано – съвършеното смирение и безпрекословно послушание са добродетели, задължителни за исихастите по време на предварителните изпитания на «праксиса»

6. По Деяния 20:35.

7. Така е наречена В «Лествицата» на Йоан Лествичник (ст. 30:37).

8. Пс. 6:7.

9. Пс. 41:4.

10. Григорий Синаит.

11. Пс. 41:2 (неточно).

12. Настоятелят.

13. Лествица «За послушанието» (ст. 4:7).

14. Марко Подвижник, Първо слово «За духовния закон»: 190.

15. Лествица, ст. 4, но неточно. У Лествичник е «Пий с усърдие поруганието като жива вода от всеки човек».

16. Става дума за четиридесетте мъченици от Севастия пострадали за християнската вяра по времето на имп. Лициний в 320г. Те били осъдени да престоят цяла нощ, потопени в ледените води на едно езеро.

17. Йоан 15:13.

18. Лествица ст. 4:8.

19. Григорий Богослов «Против Юлиан», слово II. Срв. Творения… Григория Богослова М. 1889, ч. II, с. 126.

20. Фил. 1:23.

21. Разказът за свети Герасим и лъва е включен в т. нар. Синайски патерик. Отшелникът Герасим опитомил един лъв, който вярно, като послужник, служил на стареца до смъртта му, а след това издъхнал от мъка върху гроба на свети Герасим. Срв. Св. Николова. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 206-208.

22. По 3 Цар.: 18, 19. Кармил е планина, в която е живял пророк Илия.

23. По Мат. 3:1, Мр 1:4. Йоановата пустиня е Юдейската пустиня, в която живее и проповядва Йоан Предтеча.

24. Исусовата планина -- Елеонската планина (срв. Мат. 26:3,0 Лк. 22:39). Но може би тук авторът има предвид планината, на която дяволът изкушава Исус (Мат. 4:8).

25. Великият пост преди Великден (Пасха), който продължава 7 седмици, като най-строго се спазва Първата неделя от поста, когато почти не се приема храна.

26. Склонността към неудържим плач се счита от исихастите за особено благодатно свойство на душата, спомагащо да се стигне до «видението». Оттам и значението, което ѝ отдават в отшелническата среда.

27. По Марко Подвижник, «За трезвеността», гл. 28.

28. Лествица, «За плача» ст. 7:6 (неточно, у Лествичник с: «Плачът обновява кръщението и прави безгрешен кръстения.»)

29. Управителят на гр. Скопелес.

30. Лествица, 7:17.

31. Роман е приел т. нар. «велика схима» или «велик ангелски образ», най-висшата степен на подвижничество, при която монахът сменя още веднъж името си.

32. На Атон (Света гора).

33. Лествица, «За нестежанието», ст. 17:5 (неточно).

34. Лествица, ст. 7:2, 3, 8

35. Лаврата «Свети Атанасий Атонски», център на исихасткото движение.

36. Мелана на гръцки език значи «черна»

37. Дажба, която се е давала на монасите и на отшелниците от общите доходи на манастирското братство (от гръцката дума ἀδελφός – брат).

38. Тук има разлика в смисъла на гръцкия и на славянския текст, В гръцкия текст «изпълнен със срам и покруса» се отнася до Григорий, което е по-логично в контекста.

39. Трапезунд е град на Южното Черноморие на бреговете на Мала Азия.

40. За природната трисъставност на душата подробно пише Григоррий Синаит в своите главизни.

41. «Теологов» стои само в гръцкия текст. Цитатът не може да се уточни.

42. По Мат. 22:37; Мр. 12:31; Лк. 10:27.

43. Убийствоте е наречено «първозачатък на завистта», понеже според Стария завет първото убийство е подбудено от завистта на Каин към брата му Авел.

44. I Кор. 2:9.

45. Максим Изповедник, гръцки текст – PG, 90, col. 564–565.

46. Пс. 48:13 (неточно).

47. Пс. 1:2.

48. Йоан 6:39.

49. Йоан 12:26.

50. Около 200 м.

51. Лествица ст. 4:110, където е разказана аналогична история за послушния търпелив Акакий. Приживе той търпи всякакви грубости от своя старец, но е толкова послушен, че и след смъртта си отговаря на неговите въпроси. Думите на стареца за убийството са цитат от възклицанието на стареца на Акакий.

52. «Умно предстояние» -- «умна молитва», състояние на видение.

53. Мат. 5:14.

54. Вероятно апофтегма от някой отшелник (Марко Подвижник?)

55. Става дума за битката при Черномен в 1371 г., където сръбските и гръцките войски претърпяват поражение от турците.

56. Валона (Вльора), сега в Албания.

57. По Мат. 5:15.

58. Мат. 5:16

59--60. в този пасаж славянският текст се отличава значително от гръцкия, В гръцкия текст разказът за пребиваването на Ромил в Авлона и за причините, поради които заминава за Сърбия, звучи така: «Можеха да се видят тогава мнозина от монашеското и от светското съсловие, които идваха при него и желаеха с удоволствие да чуят неговите думи. Защото те бяха като овце без пастир, мнозина от тях съвсем диви и неевъзпитани, изобщо – свирепи, свикнали с грабежи и убийства. Друти пък, макар и да пребиваваха в православната и добра вяра, бяха завладени от други страдания. Също и управителите на онова място вършеха много неправди, убиваха невинни хора и предаваха собствените си души на дявола. Монасите пък бяха завладени от заблуди, зломислия и хиляди други страдания, а свещениците извършваха богослужението недостойно. И, просто казано, той призова чрез тръбата на благословеното си слово всички, овладяни от хиляди страсти и управлявани от тайни пороци, за да ги утвърди в единството на вярата и в здравите нрави на Христовото стадо, за да ги събере всички. Те казваха: «Слава на тебе, боже, който си изпратил този свой светилник при нас. Той ни изведе от мрак към светлина» Даже местните управители го почитаха твърде много и го наричаха равноапостолен. И поради това, мисля аз, господ го изведе оттам, за да изправи още много дущи.

Така живееше споменатият светец, докато отново му дойде мисъл да напусне онова място. Но той не пожела да следва собствената си мисъл и реши да се посъветва с един старец, за да узнае волята на бога. И когато научи, че в Константинопол живее един от известните старци, към когото той самият имаше пълна почит и духовна любов, изпрати при него един от учениците си и му написа следното. писмо:

«Тъй като, свети отче, разумът не ми позволява да остана тук, но бих искал да се преместя пак или в Света гора, или на друго място, то къде ще ми заповядаш да отида? Моля те, съобщи ми, понеже с вяра те питам.» Когато старецът получи и прочете писмото, отговори му така: «Тъй като ме запита с вяра, то най-добро ми се струва да отидеш на друго място, където бог ще те напъти, а не в Света гора.»

Като прие Този добър съвет, напусна Авлон и отива в Сърбия.

От: Красимир Беров; Създадено: 2020-03-14; Обновено: 2021-11-09