РАЗКАЗ ЗА ПРЕНАСЯНЕ НА МОЩИТЕ НА ПЕТКА ТЪРНОВСКА ВЪВ ВИДИН И БЕЛГРАД ОТ ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК

(Дигитализирано от „Стара Българска Литература – 4 – Житиеписни Творби“, Съставителство и редакция: Климентина Иванова, София 1986 стр. 380)

(Разпознаване на видимите знаци – Красимир Беров, юли 2020)

Сетне и след много такива години, когато царят български прочее не очаква, а хората по целия свят живеят в мир и благочестието расте заради молитвите на преподобната майка, този, който от началото [на света] е ратник срещу кротостта, повдига буря и метеж непрекъснат, въоръжава варварския цар1 срещу оня славен град2. А той, щом дойде, завладя всички български предели сякаш [бяха] гнездо, а, стигнал до чудния град, не знаеше как да го превземе, понеже виждаше непристъпността на мястото (както и си е), затворено от стръмнините на планини и високи хълмове и заякчено със стени високи, а отвътре трижди укрепено чрез многочестните мощи на преподобната; и [понеже знаеше], че тамошните жители я имаха сред себе си като воин непобедим. И след всичко това прочее варваринът щеше да се върне обратно безсилен, а ако би успял донякъде срещу стените, то срещу силата на преподобната би успял толкова, колкото сено срещу огън. Обаче чува и той подобно [на онова слово, що бе казано] на Мойсей и Йеремия – или: «Не се моли За тези хора»3, или: «Излез от този град, понеже твоите молитви са сякаш медна стена, та възпират моя гняв.»4 И така щом грехът – о, горчива повест! – надделя, [градът] веднага падна в ръцете на оня, който си мислеше, че никога не ще получи това. И какво още? Ако подробно представя на ваша милост чрез писанието [си] онова, що се вършеше тогава, зная сигурно, че ще ви потопя в печал и сълзи. Но заради тържеството на деня премълчахме повестта, макар тя да е полезна, обаче – за ридание!

Когато всички ценности на града бяха донасяни пред царевото лице, донесено беше и всечестното тяло на преподобната, лишено от многоценните одежди, облечено в някакви бедни и лоши дрехи. Измолил това [тяло], царят, който царствува над града Бдин5 на река Истър, отправя го там в своите [предели], където и остана не за дълго време.

Сетне, когато угърският крал6 заедно с подвластните му сили премина река Дунав и превзе града Бдин, и докато беше в Никопол, варварският предводител, оставяйки Византия – защото тогава жестоко воюваше с тях, – опълчва се колкото може по-бързо срещу угрите. И щом стана сражението, побеждава ги напълно, става причина по-голямата част от войската да се издави в реката7; и така измаилтянинът, гордеейки се със светли победи, идва срещу града Бдин. И тъй като, прочее, царят излезе при него, без да се бои, понеже за тях му бе проводен пратеник, отпраща го вързан в град Бруса, а богатствата му, които са безчетни, и тях взема, та ги изпраща в своите [предели].

Докато ставаше това, случи се там да бъде, дошла да види царя, преблагочестивата княгиня на сръбската земя, съпруга на винаги споменавания и свети княз Лазар8, заедно с двамата си благочестиви потомци – деспот Стефан и Вълко, а и със съпругата на великия и прехрабър деспот Углеш, наречена Евтимия, която е украсена в постничеството чрез деяние и добродетели и превъзхожда мнозина в премъдрост и острота на ума9. Те заедно, като имаха дръзновение пред царя, молеха не за града, не за неговите околности, не за богатство, нито за каквото и да е от тези неща, що съдържат наслада кратка и временна, ала – погибел безкрайна. Но, обхванати крепко от любов, падат пред [царя], молейки за нетленните мощи на тази преподобна майка.

А той, подсмивайки се, рече: «И защо не молите [за нещо] от другите богатства, достойни за по-голяма и висока цена, а само за кости сухи и съвсем неподвижни?»

Те пък – о, блажено произволение, о, боголюбезно приношение на благите души! – казаха: «Ако искаш да замениш всички наши богатства за жадуваните от нас мощи, готови сме да ги поставим пред тебе!»

Той прочее възхвалява усърдието им – понеже на добродетелите е присъщо да удивляват и мъчителите – и дава в ръцете им желаното. И те, прегръщайки го с ръце, целуваха [го], присъединяваха към очите и душа, и сърце, лееха заедно сълзи от радост, похваляваха, коленичеха и не можеха никак да се насладят на лъчезарността на ковчега. Най-сетне, подредили [тялото] с многоценни благовония и златни одежди, отнесоха го с голяма почест в своята земя, като се гордееха и едновременно – се и веселяха, придобили такова съкровище, срещу което целият свят е неравностоен. И не погрешиха, премъдрите! Но щом то бе положено в светата църква в дома им, пази ги невредимо от напора на нашествениците, понеже почестта към съслужителя възлиза към първообраза на господаря [бога]; и [почитащите го] укрепват чрез растещите сладки надежди. Но и ние се надяваме, че те ще царуват [на небето] заедно с нея, защото ѝ състрадаваха и от варварските ръце я изтръгнаха, тъй както бог пожела, но и защото те твърде много се постараха. «Изведе, рече, своите люде, но чрез ръката Мойсеева и Аронова.»10 Запази и бог мощите на преподобната от варварско неистовство, но чрез старанието и ревността на тези боголюбезни и великопохвални мъже. И не ме укорявайте, загдето на женската слабост придавам мъжко име, тъй като се преценява силата и мъжеството на разума, а не вида на естеството. Към мъжете се причислява и Анна,11 и Юдит,12 и Девора13, които чудодейства направиха, които царства завладяха, които нечестиви царе посрамиха.

И сега земята им е цялата светла и многочестна, по всички образци – превъзходна и надминаваща всички царства от Изтока, та чак до Западния океан. Прочее, само като преминаха през тях, измаилтяните напълно ги смазаха и направиха едва да си поемат дъх, а благочестието изтръгнаха, техните царе и князе – изтребиха. И рядко, и с мъка ще се намери там църква или свещеник, и то тайно, когато светилището е скрито в земята. А тук, след като тези боговенчани господари от колко години са нападани от [измаилтяните] и като лозе обирани, и това – не веднъж в годината, но всеки ден и час, живеят поради молитвите на преподобната, владеейки своите [области], както открай време, множейки благочестието и увеличавайки добродетелите.

В кои страни, кажи ми, има толкова манастири, така големи и славни? В кои градове? Къде – толкова неизброимо иноческо множество, живеещо ангелски и безбрачен живот. И едни прочее са в манастирите – едно съзерцаващи, за едно мислещи, за едно дишащи и чрез общението един спрямо друг са за себе си образец и поръчителство за добродетел; а други, стоящи в небесното безмълвие, сякаш серафими, служат на божеството, имайки наум [небесното] жителство и наслади, и непрестанно преумножават молитвите за владетелите. Къде има толкова архиереи? Къде – [такова] усърдие към бога и към божественото? Къде – [такова] благоприличие на народа колкото сред управниците, толкова и сред подчинените? Никъде освен тук, където преподобната благоволи да пребивава, където пожела в покой да бъде! Отне Владиката българската слава от нея, а ѝ дарува сръбската, понеже онази [българската] не остана никак!

Такова беше пренасянето на достохвалната майка, защото бог направи това по промисъл, та и западните [земи] чрез нейното идване да се осветят и да се насочат към по-доброто.

БЕЛЕЖКИ

(Дигитализирано от „Стара Българска Литература – 4 – Житиеписни Творби“, Съставителство и редакция: Климентина Иванова, София 1986 стр. 624–626)

Чрез Разказа за пренасяне на мощите на Петка Търновска Григорий Цамблак продължава темата за възхвала на преподобната Петка – «търновската слава и закрила» в новите исторически условия, когато всички книжовници са разтърсени от гибелта на отечеството. Съдбата пожелава тази българска светиня да не бъде унищожена в пламъците на разорения престолен град, а да бъде пренесена (както и мощите на Филотея Темнишка) във Видин, След падането на Видинското деспотство мощите на Петка Търновска са измолени от сръбската княгиня Милица и нейните синове от султана и са пренесени в Белград. Там те се пазят до 1521 г., когато Белград на свой ред е превзет от войските на Сюлейман II.

За разлика от Йоасаф Бдински, който посвещава на преподобната «Филотея едно собствено произведение – Похвално слово – и в него вмъква разказ за съдбата на мощите ѝ след падането на Търново, Григорий Цамблак не интерпретира отново образа на Петка. Той пише своя Разказ като допълнение към текста на забележителната творба на своя учител, допълнение, предназначено да се вмъкне в текста на Евтимиевото житие, а не да се разпространява самостоятелно.

В изграждането на своето повествование Григорий Цамблак следва изобразителните принципи на Евтимиевите разкази за пренасяне на мощите. Неговата патетика оцветява емоционално събитията, но самите те са по-скоро маркирани, отколкото разказани. Историзмът е чужд на нашия автор; той акцентира върху характеристиката на участниците в събитието. Цялата втора част на творбата е възхвала на сръбските владетели, на сръбската земя и на народа ѝ. Чрез тази възхвала Григорий Цамблак величае и героинята, чиято закрила преминава от българските земи към все още свободната Сърбия. Образът на светицата покровителка на християнските владетели се осветява от надеждата, че с нейна помощ балканските народи ще си възвърнат предишната мощ.

Кога всъщност Григорий Цамблак пише своето допълнение към Евтимиевото житие на Петка? Несъмнено след май 1398 г., тъй като тогава княгиня Милица предприема своето пътуване до Адрианопол и минава през Видин. Според А. И. Яцимирски (Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности. СПб, 1904, с. 51–52) Разказът е писан още в Цариград между 1399 и 1400 г., но преди 1401 г., когато Григорий Цамблак е изпратен от Цариград в Молдавия. Основание за тази своя хипотеза А. Яцимирски намира в отсъствието на съответен сан към името на Григорий Цамблак в наслова на творбата и в упоменанието на брата на деспот Стефан – Вълко (Вук) в текста. Хипотезата на Яцимирски обаче едва ли може да се приеме. Преди всичко Разказът не се е разпространявал отделно от Житието на Петка и изобщо не е познат със собствен наслов. Обикновено частта на Цамблак се отбелязва от преписвачите в текста или в полето само с определението «Цамблаково», както и следващият след Разказа текст се маркира с «Патриархово». Освен това в текста само Стефан е титулуван «деспот», а той получава самостоятелно тази титла след 1402 г. Без да се изключи напълно хипотезата на Яцимирски, много по-вероятно изглежда Григорий Цамблак да е написал своя Разказ по времето, когато пребивава в Сърбия, защото отношението му към сръбските владетели и към сръбския народ е много емоционално и оценъчно ангажирано – много повече, отколкото би било, ако произведението е възникнало в Цариград.

Разказът за пренасяне на мощите на Петка Търновска, както вече се каза, е вмъкнат вътре в Житието на Петка от Патриарх Евтимий, непосредствено след Евтимиевия разказ за пренасяне на мощите в Търново и преди похвалната част на творбата, като съответно е направена редакция на предидущия пасаж, за да се свърже той с текста на Цамблак. Целият текст на Житието на Петка заедно с прибавката на Григорий Цамблак е «вторичен вариант на обширната авторска редакция». Именно този вторичен вариант е най-разпространената форма на Житието (над 20 преписа). Към нея спадат абсолютно всички руски преписи, а и 6 от южнославянските (български : сръбски). Българските преписи на Житието с Разказа на Григорий Цамблак са писани с ресавски правопис и произлизат от Рилската школа и от Атон.

Най-старият препис на Житието на Петка с Разказа на Григорий Цамблак принадлежи на книжовника Мардарий Рилски и е поместен в неговия Рилски панегирик, писан в Рилската обител в 1483 г. Сега този драгоценен кодекс се пази в библиотеката на манастира под сигнатура 4:5. Интересното в ръкописа е, че Разказът на Григорий Цамблак е преписан отделно, като прибавка в края на книгата, и то не от ръката на Мардарий, а от ръката на самия Владислав Граматик. Но и в този случай двамата книжовници не са счели Цамблаковото произведение за самостоятелна творба, а са оставили указание на мястото, откъдето следва да се чете Разказът: «Прехвърли се оттук на края на книгата при белега, където ще намериш нарисуван червен кръст, и чети там за света Петка как е пренесена в Сърбия, творение Цамблаково. И като довършиш това, що се чете там, пак се върни насам и чети останалото тук Патриархово слово: «Аз не проумявам какво достойно да ѝ принеса» и останалото от словото, което следва до края.»

Изд: Разказът е издаван неколкократно. Първото научно издание вж. у: E. Kałužniacki, Werke p. 432–436 (по Рилския панегирик); Й. Иванов. БСМ 1, с. 136–140 (по един препис, пазещ се в Зографския манастир), препечатано у Б. Ангелов и М. Генов. Стара българска литература, с. 524–529; Й. Иванов. БСМ 2, с. 433–436 (по Рилския панегирик).

Преводи: Б. Ангелов и М. Генов. Стара българска литература, с. 524–529; В. Сл. Киселков. Митрополитът Григорий Цамблак. С., 1943, с. 64–68. Преводът на В. Киселков е препечатван във всички христоматии и христоматийни пособия.

Тук представеният превод е направен по изданието на Й. Иванов и по ръкописа от Кл. Иванова.

Лит.: А. И. Яцимирский. Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности. СПб, 1904, с. 50–55; В, Сл. Киселков. Митрополитът Григорий Цамблак. С., 1943; Проуки и очерти, с. 249–250; В. Велчев. Григорий Цамблак. – В: История на българската литература, с. 331–334.

1. Баязид.

2. Търново.

3. По Второзак.

4. По Йер. 1:18.

5. Тук вероятно се подразбира не самият Иван Срацимир, а синът му Константин, който би могъл да пренесе мощите на Петка Търновска по време на същото посещение на Търново, при което е пренесено и тялото на Филотея Темнишка.

6. Сигизмунд Унгарски – крал (1387–1426).

7. Битката при Никопол – 25 септември 1396 г.

8. Княгиня Милица, вдовицата на княз Лазар, умира в 1405 г., която е и крайна дата за написването на Разказа.

9. Вдовицата на деспот Иван Углеш Елена в монашество Евтимия

10. Пс. 76:21 (неточно).

11. Вероятно се има предвид Анна, майката на пророк Самуил.

12. Юдит – старозаветна героиня, която отива сама в шатрата на Олоферн и му отрязва главата. Срв. кн. Юдит.

13. Старозаветна пророчица. Съдии 4,5.

От: Красимир Беров; Създадено: 2021-11-11; Обновено: 2021-11-11