За какво им е на хората църковен брак?

Превод от руски: Теодора Берова

За какво хората встъпват в църковен брак? Въпросът е като че ли напълно безсмислен, тъй като в брак встъпват не „за какво“, а „затова“. Затова, че се обичат един друг, затова, че не мислят по-нататъшния си живот без любимия човек до себе си. С това е трудно да не се съгласиш. Бракът – това е закономерно следствие на взаимната любов на мъжа и жената. В този смисъл той е самоценен и не се нуждае от допълнително обосноваване. Но защо ли днес бракът е станал такъв нетраен, защо количеството на разводите, по съществуващата статистика, често превишава това на бракосъчетанията? Къде отива любовта и стремежът да бъдат заедно у младите хора, които се развеждат, понякога не успели да отпразнуват и първата годишнина от сватбата?
Александр Ткаченко, психолог, 09.12.2023

Нека дърветата да не се клатят

Въобще в съвременното общество бракът представлява печално зрелище. Брачните договори, в които се уговаря на кого, какво и колко се пада при развода; така наречените „пробни бракове“, когато мъжа и жената се договарят – ще поживеем така, че току виж не си подхождаме един на друг... Накрая вече съвсем странната форма на съжителство, непонятно защо наричана от някои „фактическо съпружеско съжителство“, когато, фактически намиращи се в брачни отношения, хората решително не желаят да ги регистрират под каквато и да било форма. Зад всички тези нововъведения се крие някакво удивително неверие в своето сърце, неувереност в своя избор, недоверие към чувствата на любимия...

Усещането е такова, сякаш хората просто са започнали да се страхуват от себе си и един от друг, при това толкова силно, че самият брак днес много често се разглежда най-вече с оглед на вероятния развод.

И всичките „пробни“, „съжителства“ и тем подобни форми на брака в действителност са просто израз на този страх. В края на краищата, ако се смята, че не е имало брак или той е бил условен, то значи и разводът е невъзможен по правило, тъй като не може да се разруши това, което, както изглежда, не е и съществувало. Тази хитра логика твърде напомня разсъжденията на Врабчо (Воробьишко – приказка от Максим Горки – бел.прев.) от известната приказка: „...Нека дърветата да не се клатят! Тогава няма да има и вятър.“ Излиза, че гаранцията за невъзможност на развода е в отсъствието на брака. А най-доброто лекарство за главоболие – гилотината...

Впрочем регистрираният брак днес малко се отличава от „пробния“. Когато за известен артист четеш във вестника, че той е: „прекрасен съпруг и е много щастлив в четвъртия си законен брак“, някак си много не ти се ще да завиждаш на такова щастие. Четири брака, и всичките – по любов! Без коментар.

Очевидно е, трябва да се признае, че взаимната любов – това е прекрасно основание за встъпване в брак, но за съвместния живот в брака тя, уви, много често се оказва недостатъчна.
Тя е твърде уязвима за такова нещо. При някои, както при Владимир Маяковски, „любовната лодка се е разбила в бита“. А при други – в изневярата... Даже простото нежелание де разбереш другия може да убие любовта. Значи в брака са нужни някакви други, много по-устойчиви смисъл и подбуди, които биха съумели да опазят самата любов от крушение.
Та какво може да сплоти семейството по-силно и по-надеждно от любовта? Може би децата? Но децата ще пораснат и пред тях ще застане все същият въпрос: за какво хората встъпват в брак? И ако смисълът на брака е само в раждането и възпитанието на следващото поколение, то това не е смисъл, а безсмислица. Защото безкрайна поредица от нули все си е равна на нула.
Вероятно основа на щастливия брак може да стане някаква негова свръхподбуда, правеща изначално неоправдана всяка субективна причина за развод. А областта, в която действа свръхподбудата – това е светът на религията, която извежда човека във вечността, отвъд пределите на земния му живот.

С какво си зареждат моторетката?

Тази необходимост от постигане на висшия смисъл на съпружеския съюз се разбира или се предусеща от много двойки, встъпващи в брак. Поради това венчаването на младоженците след регистрацията в службата по вписванията на гражданско състояние днес е станало почти традиционно в Русия. При това се венчаят не само въцърковени двойки, но и хора, които дотогава са надзъртали в храма най-вече от любопитство. Очевидно се предполага, че венчаният брак ще бъде по-крепък и по-щастлив от невенчания, че Бог по някакъв свръхестествен начин ще обезпечи неговата несъкрушимост.

Уви, уви... За съжаление, венчаните бракове също доста често се оказват нетрайни. И възниква закономерният въпрос: а тогава в какво изобщо се състои разликата? Какво е това нещо в църковния брак, което го няма в обикновения, в гражданския? И ако това „нещо“ все пак го има, то защо не дава гарантиран резултат?

Разлика безусловно има. При това – основополагаща.

В Църквата значението на брака е толкова високо, че той се разглежда като Тайнство. А всяко Тайнство в Църквата – това е пряко действие на Бога, Който по молитвите на вярващите им подава Своята благодатна помощ.
Обикновеният брак, по определение – това е просто вписване в акт по гражданско състояние. Това е просто бюрократично мероприятие, в което държавата признава дадения съюз за юридически законен.

Представете си, че две момчета са се появили на света в един и същи ден. Но на едното от тях на поредния рожден ден му подарили колело, плеър, микроскоп, нова раница и още куп всякакви подаръци. А на другото просто му казали: „За твое сведение, днес навърши десет години.“. И толкова. Никакви подаръци, просто установяване на факта. И тук, и там – рожден ден, но разликата между тях е очевидна.

Църквата се отнася с уважение към гражданския брак, но за своите членове Тя е приготвила нещо повече от проста регистрация. В Тайнството на брака младоженците получават от Бога особени дарове, нови качества и способности, които по-рано не са имали. Но сами по себе си тези дарове все още не са залог за щастлив семеен живот. Момчето, получило подаръци, може да счупи колелото, да загуби плеъра, да скъса раницата, а с микроскопа да забива гвоздеи. И в този случай то по нищо няма да се отличава от своя нещастен връстник, не получил нищо на рождения си ден.

Така и даровете на Бога може да оцени и правилно да използва само онзи, който осъзнава какво е получил и за какво му е нужно това.

По такъв начин въпросът за разликата между църковния и гражданския брак се свежда до един друг въпрос – по какво се отличава християнинът от невярващия човек? Тук е вече по-просто да се отговори: невярващият човек, даже най-нравственият и добродетелен, осмисля своето съществуване само в пределите, ограничени от физическата му смърт.

А християнинът живее за вечността.

Целият му земен живот е само приготовление за живота в бъдещия век. Поради това целият окончателен смисъл и цели на неговото битие са пренесени именно натам, отвъд прага на смъртта, където за невярващия човек свършва абсолютно всичко.

Християнският брак – това е пътят на съпрузите към блажената вечност с Христа. Той започва тук, на земята, но ги води към Небето. Този път не е самодвижещата се пътечка на ескалатора. Да се върви по него е понякога толкова тежко, че човешките сили за преодоляването му просто не стигат. Но невъзможното за човеците е възможно за Бога. Даровете на благодатта, получени от християнските съпрузи в Тайнството на брака, са предназначени именно да покрият човешката немощ по този път. Господ щедро надарява с тях всички християнски семейства, но да се използват може само по предназначение. И онзи, който се венчае в Църквата с някаква друга цел, рискува да изживее живота си без дори да се е докоснал до тези удивителни Божии дарове. Защото силите, дадени за възхождане към Небето и Вечността, е невъзможно да се използват за по-„приземени“ задачи. Така, както е невъзможно да се зареди моторетка с гориво за космически кораб.

Реброто на Адама

В Евангелието Христос казва странни думи за брака: „...ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът; тъй че те вече не са двама, а една плът.“ (Марк. 10:7-8). Оказва се, смисълът на брака е в това, двама да станат една плът! При което „една плът“ тук съвсем не означава само „едно тяло“. Става дума за такава дълбина на единението във взаимната любов, когато двама души вече не мислят живота си един без друг, и всеки осъзнава себе си като продължение на любимия, негова неотменна част. Как такова чудо става възможно е трудно да се разбере, ако не се знае библейската история за сътворението на човека.

В Библията се говори, че Бог създал човека, в когото мъжкото и женското начало присъствали в цялата си пълнота. Всички свойства и качества на личността, които ние днес определяме като мъжки или женски, в Адам били заложени изначално. Първият човек бил самодостатъчно същество, той обладавал пълнотата на знанията за окръжаващия го сътворен свят, тъй като бил създаден от Бога за господство над този свят. Но в своето съвършенство и самодостатъчност той бил сам. А да живееш само за себе си е тягостно даже и в Рая. И тогава Бог сътворил за Адам жена. Ето как е написано за това в книга Битие: „И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен.“ (Бит. 2:18). Вярно, думата помощник, използвана тук в руския превод на Библията (както и в българския – бел. прев.), не съвсем съответства на еврейския първоизточник. Възможен е и друг превод на тези думи: „да му сътворим допълващ, който да бъде пред него.“ И по нататък следва актът на творението на жената, който е съвършено уникален и в библейската история за сътворението на света няма никакви успоредици. Бог твори жената от... самия Адам: „И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.

И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът.“ (Бит. 2:21-24)

Ето откъде Христос цитира думите за единството и нерушимостта на брака. Първата жена станала плът от плътта на мъжа не в иносказателен, а в съвсем буквален смисъл. Днес не можем достоверно да знаем как именно се е случило това удивително събитие. Можем само да кажем, че прословутото „ребро на Адам“, което в съветските времена така обичаха да осмиват пропагандистите на „научния атеизъм“, също е резултат на не съвсем точен превод. Думата, преведена като „ребро“, в древноеврейския език има много по-широко значение – ребро, хълбок, едната страна на тялото и дори – едно от крилата на вратата. Затова библейското „ребро“ не може да се разбира изключително в анатомичен смисъл. Същината на тази дума е в това, че жената представлява равноценна и равнозначна по своето достойнство половина на човешкия род. Бог сътворил на Адам жена, като отделил от него някаква част, страна, където женската природа вече е съществувала в него. Как това се е случило – е тайна на творението. Но изразът „моята половина“ по отношение на жената от християнска гледна точка съвсем не представлява поетична метафора. Това по-скоро е установяване на факта. Светител Йоан Златоуст говори за това съвършено определено: „Онзи, който не е съединен с връзките на брака, сам по себе си не представлява едно цяло, а само половина. Мъжът и жената не са двама човеци, а един човек.“

А за радостното възклицание на Адам, видял пред себе си допълващата неговото битие жена – „ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми“, свети Астерий Амасийски пише: „Тези думи на Адам били общо признание, изречено от името на всички мъже към всички жени, към целия женски род. Неговите думи задължават всички останали. Понеже онова, което в началото се е случило в тези първозданни, е преминало в природата на потомците.“

Грешката на Казанова

От Адам и Ева насам мъжът и жената ги влече един към друг, стремейки се да възстановят единството на общата си природа. Но защо тогава Църквата така решително осъжда блудството? В края на краищата, ако това влечение е заложено в тяхното естество, какво лошо има в удовлетворяването му, па било то и извън брака? Съвременната идеология на така наречената „свободна любов“ се основава тъкмо на това естествено влечение на половете. Основната теза на тази идеология звучи горе-долу така: ако човек има потребност, трябва да я удовлетвори, понеже което е естествено, то не е безобразно.

Звучи като хубава фраза. Но по своето съдържание тази фраза е дълбоко погрешна и вътрешно противоречива.

Работата е там, че думата „безобразие“ – това е християнско понятие, означаващо отсъствието на Божия образ у някого. Човекът е сътворен по Божия образ, но съвсем не естеството или природата се явяват израз на този образ в него. Християнството твърдо разделя в човека личността и естеството, принадлежащо на тази личност. И тъй като Самият Бог е Личност, то и Неговият образ в човека е запечатан на равнището на личността. А естеството е лишено именно от този образ, защото то е безлико.

Бракът подразбира две равнища на единство между съпрузите – личностно и природно. В християнския брак човек с радостно удивление започва да разбира, че тази красота на душата, тези достойнства и качества на личността, които са му така скъпи в любимия, не са нищо друго освен отблясък на красотата на Божия образ. И такъв възглед един за друг като за икона на Създателя, разбира се, свързва мъжа и жената далеч по-силно от обичайното природно влечение.

Блудството пък обединява хората само на равнището на естеството. Това е ущърбна форма на човешките взаимоотношения, при която мъжът и жената встъпват в телесна близост, подчинявайки се единствено на влечението на своята природа, и напълно пренебрегват един в друг личността, Божия образ. В това всъщност и се състои безобразието, или отсъствието на целомъдрие, което понякога погрешно се възприема като отричане на телесните отношения по същество. В действителност именно в брака точно тези отношения се явяват целомъдрени, понеже подразбират цялостно възприемане на любимия човек.

Ущърбността на нецеломъдреното отношение към противоположния пол може да бъде разбрана по-добре от примера, взет от житието на преподобните Петър и Феврония Муромски.

„Някакъв мъж, плаващ със семейството си в една лодка с Феврония, се загледал по княгинята. Светата жена тутакси разгадала помислите му и меко го укорила: „Почерпи вода от едната и от другата страна на лодката“ – помолила го княгинята. – Еднаква ли е водата, или едната е по-сладка от другата?". – „Еднаква“ – отговорил оня. „Така и женското естество е еднакво“ – казала Феврония. – Защо ти, забравил за своята жена, за чуждата помисляш?“ Изобличеният се смутил и се покаял в душата си.“

Тук добре се вижда удивително спокойната, цялостна мъдрост на преподобната Феврония. А на фона на тази мъдрост – откровената глупост на „естествения“ порив на ценителя на женската красота.

Нещастният граф Казанова се опитвал да изчерпи океана с чаена лъжичка. Пропилял живота си в търсене на своя идеал в чужди постели, той така и не разбира, че пълнотата на любовта е достижима само в брака. Когато не само естеството, но и всичките си помисли и стремежи, целия си живот без остатък мъжът посвещава на своята избраница. Когато красотата на всички жени по света изведнъж губи смисъла си за мъжа, защото цялата женска красота и пленителност в цялата си дълбочина вече се е разкрила за него в любимата жена.

Двете страни на единството

В разказа „Душечка“ А. П. Чехов описва едно удивително явление на съпружеския живот. Героинята на разказа Оленка дотолкова се проникнала от интересите и делата на мъжа си, че неусетно станала подобна на него почти във всичко. Вярно, Чехов с присъщата си ирония изобразява този неин талант само като следствие от вътрешната ѝ духовна пустота. За тази цел той на два пъти в разказа прави Оленка вдовица, а накрая я лишава от надеждата за трети брак с напусналия жена си ветеринар. Но независимо от усилията на Антон Павлович (а може би и въпреки тях), Оленка не изглежда в разказа като празно, безсъдържателно същество. Дори и в такъв карикатурен вид способността ѝ напълно да се отдаде на любимия човек извиква дълбоко уважение. Работата е там, че съпружеските отношения предполагат такава степен на откровеност и близост, такъв тесен досег между двама души, че подобно взаимопроникване на личностите на мъжа и жената става просто неизбежно.

Навярно всеки е срещал в живота си хора с особено, неотразимо лично обаяние. Когато за първи път срещнеш такъв човек и пообщуваш с него няколко часа, изведнъж започваш да разбираш, че неволно се стараеш да приличаш на него, подражаваш на изказа му, изражението, движенията...

В брака такова взаимно влияние на съпрузите един на друг е неизмеримо по-силно. Мъжът и жената започват сякаш да се отразяват един в друг. И какво щастие е да виждаш как с всеки изминал ден в теб се появяват все повече нови и нови черти, които са ти толкова скъпи в любимия човек! С каква радост и изумление започваш да забелязваш, как и в него все по-често се прокрадва нещо, по-рано принадлежало само на теб!

И колко непоносимо болно и страшно е, когато такава близост внезапно се срива и човек отново остава сам, в пустотата. Понякога можеш да чуеш: „Ами ако любовта е отминала? Що да се мъчат – разделили се, и толкоз. Като си помислиш – мъка!“

Не, това е мъка, това е голяма беда. Разводът винаги е трагедия, каквато и причина да го е предизвикала. Все пак хората са се обичали, в живота им е било именно това единство, което всеки ден е изпълвало сърцата им с радост... Всяка разбита любов задължително оставя дълбока рана в човешката душа. И няма никакво значение дали става дума за разрушен брак, или за прекратен роман. Да се сраснете с половинката си, да живеете с нея един живот, да дишате с едно дихание и изведнъж да се откъснеш и да си тръгнеш може само с кръв. А после, с душа, разкъсана на парчета, човек трябва да се опита да продължи да живее и да се надява, че новата любов ще бъде по-щастлива...

Разводът в Църквата се разбира именно като катастрофа, в следствие на която бракът е престанал да съществува. Затова и никакви обреди и свещенодействия за разтрогване на брака в Църквата няма и никога не е имало. Във всяко свещенодействие Църквата призовава Божията благословия върху хората и техните добри начинания. Е, а какво може да се благослови в развода? Нищо. Можем само с горчивина да признаем, че на Земята е останала една любов по-малко.

Кой ни удря отзад?

Защо хората се карат даже и в щастлив брак? Та нали се обичат, да живеят не могат един без друг, а пък се нагрубяват за всяка глупост.

Скорей бы уж хлынул ливень,

Скорей бы уж грянул гром.

Живём — как две тучи злые,

Господи, как живём...

И повод-то — меньше зёрнышка,

А сразу — сердца на ключ...

Дочурка, тревожное солнышко

Мается между туч.

Порой по-добре да се беше излял,

по-добре гръм да бе гръмнал.

Живеем кат облаци зли буреносни,

как само живееме Господи...

И поводът – нищожно зрънце,

а тутакси – под ключ сърцата...

И дъщеричката, тревожно слънце,

между сърдити облаци се мята.

В това забележително стихотворение на В. Ермаков е особено интересна една подробност: в действителност причините за семейните кавги са толкова незначителни, че даже да се говори за тях на сериозно е някак си неловко. Но защо такива нищожни поводи предизвикват толкова бурна реакция у хората, които се обичат?

Обяснението на това следва да се търси в същото онова природно и личностно единение на мъжа и жената в брака. Станали една плът и една душа, хората започват много болезнено да възприемат и най-малкото бодване от неприязън или просто невнимание от страна на съпруга. Всяка, дори най-дребната обида при такава степен на откритост един пред друг започва да се възприема като предателство и измяна. Това състояние е психологически много точно изобразено от Лев Толстой в романа „Анна Каренина“, когато между Левин и Кити възниква първата им кавга след сватбата.

„Но още щом отвори уста, от нея се изтръгнаха укорни думи на безсмислена ревност, на всичко онова, което бе я измъчвало през тоя половин час, който бе прекарала неподвижно, седнала на прозореца. Едва сега за пръв път той разбра ясно онова, което не разбираше, когато след венчавката бе я повел от черквата. Разбра, че тя не само му е близка, но че сега той не знае де свършва тя и де започва той. Разбра го по онова мъчително чувство на раздвоение, което изпитваше в тоя миг. В първия момент се оскърби, но още същия миг почувствува, че не може да бъде оскърбен от нея, че тя и той са едно и също нещо. В първия миг изпитваше чувство, подобно на онова, което човек изпитва, когато, след като е получил неочаквано силен удар отзад, с яд и желание за мъст се обръща, за да намери виновника, и се убеждава, че той самият се е ударил неочаквано, че няма на кого да се сърди и трябва да понесе и облекчи болката си.“

Тези удари отзад – това е действието на греха, живеещ в човешката природа. Защото естеството на потомците на Адам и Ева е унаследило не само способността на мъжа и жената да се съединяват в свръхиндивидуалното единство на брака, но също и всичките болезнени изкривявания на нашата природа, които се явяват следствие на отпадането на първите хора от Бога. А смисълът на всяка страст и всеки грях в крайна сметка може да се сведе до егоизма и неспособността на падналия човек да обича когото и да било, освен самия себе си. В православната аскетика тази страшна сила, отделяща хората от Бога и един от друг, се нарича „самост“.

И в брака тази сила действа може би по-разрушително, отколкото където и да било другаде. Съпрузите в брака са станали едно същество, не знаят къде свършва тя и къде започва той; но всеки от тях е внесъл в това единство своите духовни болежки. И на всеки от тях ще се наложи да изпита върху себе си товара на тази „самост“ на своя избраник, неговия егоизъм и вътрешна развала. Двете „самости“ започват да разкъсват отвътре това единство на обичащи се хора. Всяка кавга заплашва да се превърне в катастрофа, защото в брака, обиждайки другия, човек по същество нанася рана на самия себе си. Бракът прави взаимопроникването на двама души почти абсолютно, а двата егоизма измъчват тази единна плът, използвайки най-незначителните причини за караници.

Такова духовно разяждане може неусетно да подрине и унищожи и най-пламенната любов. И само с Божията помощ е възможно тя да бъде съхранена.

Онова, което е по-силно от смъртта

Тук вече става ясно за какво са нужни даровете на благодатта, които мъжът и жената получават в Тайнството брак. За християните любовта не е абстрактна субстанция, лееща се във въздуха. Това по-скоро е способ на битие, уподобяващ човека на Бога, Който Сам е Любов. И ако съпрузите-християни виждат, че греховете им убиват в тях способността за това Богоподобно битие, те знаят с какво да лекуват този недъг. Причастявайки се в Тайнството Евхаристия с пречистите Тяло и Кръв Христови, членовете на Църквата по непостижим начин съединяват себе си с Христа. И получават сили да продължат да се борят за своята любов срещу собствения си егоизъм. А Венчанието открива за съпрузите възможността съвместно да пристъпват към Евхаристийната чаша.

И ако в обикновения брак мъжът и жената са принудени сами, с последни сили да се опитват да пренесат любовта си през житейските бури и сътресения, то в християнския брак гаранцията за единството на мъжа и жената е в единението им с Христа, подаващ им търпение и кротост, способност да отстъпват в споровете и да си носят един другиму тегобите.

А за да разберем окончателно разликата между Църковния брак и гражданския, трябва просто да погледнем какви са свойствата на любовта, подавана от Христа. Апостол Павел пише: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“ (1 Кор. 13:4-7)

Нека всеки, колкото и скептично да се отнася към християнството, да се опита да премери тези характеристики върху собственото си чувство. И ще стане ясно защо човешката любов е така уязвима и крехка, а Божествената – по-силна от смъртта.

И «Ты» и «Я» — перекипевший сон,

Растаявший в невыразимом Свете.

Мы встретимся за гранями времен,

Счастливые, обласканные дети.

(А. Белый)

И "Ти" и "Аз" – прекипяла мечта,

стопила се в неизразима Светлина.

Ще да се срещнем зад пределите на времена,

щастливи, галени деца.

(Андрей Бели)

В християнския брак мъжът и жената вярват, че дори физическата смърт не разкъсва единството на тяхната любов и че, по думите на свети Йоан Златоуст, „...в бъдещия век верните съпрузи без боязън ще се срещнат и ще пребивават вечно с Христа и един с друг във велика радост“.

Източник: https://foma.ru/vospolnenie-lyubvi-dlya-chego-lyudyam-czerkovnyij-brak.html

От: Красимир Беров; Създадено: 2024-02-05; Обновено: 2024-02-05

Можете да ни подкрепите чрез PayPal или кредитна карта.