Светлото Средновековие на Евгений Водолазкин. Известният писател за вярата, книгите и живота

Превод от руски: Теодора Берова

13 април 2015 Автори: ВОДОЛАЗКИН Евгений, КАПЛАН Виталий

Петнадесети век, Руският Север. Арсений живее не съвсем своя живот – той живее вместо любимата си жена, за смъртта на която вини себе си, и чрез своето подвижничество се опитва да спаси душата ѝ. Гениален лекар, юродив, поклонник, монах, пустинник – това са етапите на живота му, а по-добре казано, на житието му, чийто смислов център са любовта и верността, честността пред себе си и Бога. За това е романът на Евгений Водолазкин „Лавър“, получил през 2013 г. наградата „Большая книга“. (Руска литературна награда за най-добро прозаично произведение на руски език.)

По какво се отличава нашата епоха от Средновековието? Как се е променило отношението на обществото към света и към Бога? На какво би се удивил героят на романа Арсений, ако попадне в нашето време? За всичко това разговаряме с Евгений Германович.

Поглед през вечността

Като учен Вие сте съсредоточен върху Руското Средновековие и, тъй като сте филолог, то не толкова върху онова, което хората са правили, колкото върху онова, как са мислели. Оттук и въпросът: когато съвременният човек се опитва да разбере мисленето на хората от Средновековието, то кое е онова, което той най-често не отчита, не осъзнава?

Той много не разбира. Преди всичко – теоцентричността на онова време. Средновековието (и руското, и европейското) – това е епоха, когато в центъра на човешкия живот стои Бог. За нашето секуларизирано общество това е нещо съвършено непонятно. Оттук и неразбирането по някои основополагащи за Средновековието въпроси.

Ами например какво е стояло в центъра на средновековния живот, на културата? Манастирът! Това на съвременния човек му е сложно да го разбере. Сега манастирът се възприема като някакво маргинално явление. Да идеш в манастир – това е все едно да идеш в инобитие (философска категория, въведена от Хегел; „друго битие“). Или пък към манастира се отнасят като към музей-резерват. А тогава манастирът е бил център на света. В манастира са се писали най-важните текстове, влияещи на цялото по-нататъшно развитие на цивилизацията, манастирите са влияели на политическия живот, особено на Запад. И даже ако вземем ежедневния облик на живота, то доста много предмети на бита са възникнали именно в манастирите. Като пример, най-знаменитите сортове бира, ликьори. Манастирът и в обществено отношение е бил отливка на светското общество – та нали там са се оттегляли от света хора от всички обществени слоеве, в това число и от онези, които сега бихме нарекли политически елит.

Друга особеност на средновековното мислене, не добре осъзнавана сега – това е съвършено различното възприятие на времето. То е било в доста по-малка степен наситено със събития, но в доста по-голяма – с метафизически смисли. През голямата част от Средновековието даже часовниците не са били в масова употреба, и не поради технологична изостаналост, а просто поради това, че не се е чувствала такава потребност. Нещо повече, на средновековния човек му било свойствено да гледа на времето, така да се каже, през вечността. На латински това звучи като sub specie aeternitatis – от гледна точка на вечността. Затова обикновеното време, всекидневното време отчасти се е размивало при такъв подход.

В какво се е изразявало това? Какво значи „обикновеното време се е размивало“?

Изразявало се е например в това, че хората изобщо не си правели труда да пестят време, както правим ние сега. Те не са прибързвали. Аз вече говорих за теоцентричността на световъзприятието, та ето, в обикновения живот тя се изразявала и в това, че хората изразходвали много време за молитва. Става дума именно за обикновения светски живот, а къде повече това е важело за манастирите. Животът в манастира, от гледна точка на неговите населници, въобще се е случвал извън времето. По-точно казано, извън привичното за нас линейно време. Времето там се е движело в кръг – денонощния богослужебен кръг, седмичния, годишния – и през тези кръгове хората се докосвали до вечността.

А по какво още тогавашните хора са се отличавали от нас?

Ние сега живеем в такива условия, когато искаме твърде много – веднага и наведнъж. Това се култивира, списъците с желаемото постоянно се разширяват. През Средновековието е имало доста по-малко желания и доста по-малко изкушения. Но ако все пак човек е желаел нещо, то се е сдобивал с него с доста повече енергия, отколкото ние сега, тъй като желанията са били изстрадани, истински. Може да се каже, че тогавашните хора са били по-цялостни натури.

Друга една отлика е по-сложна и е свързана с възприятието на личността. В средновековното общество по-малко, отколкото сега, е било изразено персоналното начало. Както е известно, средновековните текстове са били преимуществено анонимни, и това не е случайно. Лихачов навремето много добре го е определил: през Средновековието всеки пишещ е изразявал колективната гледна точка, колективния опит. И именно благодарение на своята общност такъв опит, такива идеали са били много мощни. Може да се каже, че човекът на Средновековието в някакви моменти от живота си е ставал като че акумулатор на обществена енергия. Всеки човек е подобен на капка, в която се отразява света. Сега всяка капка отразява нещо свое си, отделно, индивидуално. А тогава всяка капка е била строго отражение на общия за всички свят – с неговите идеали, с неговите проблеми, с неговите страхове и надежди.

Но ето кое е парадоксалното: в онова време по-малко е било персоналното начало, но повече е било личностното. Може да се каже: средновековният човек, ставайки акумулатор на обществена енергия, не се разтварял в тълпата, той оставал самия себе си, със своята единствена, неповторима душа. И това е видно по древните текстове: те съвсем не са като прекопирани и могат доста да се различават по своя изказ.

Неисторически роман

Много хора са започнали да четат вашия роман „Лавър“, мислейки, че пред тях е исторически роман, и са останали в недоумение. Вие как мислите, къде е грешката им?

Веднага ще кажа – „Лавър“ определено не се отнася към рода на историческата романистика. Какво въобще е това историческа романистика? Като правило, това са художествени текстове за миналото, където в средоточието на авторския поглед стои епохата, а не хората. Такива романи се пишат, за да покажат живота на една или друга епоха, присъщите ѝ достижения, противоречия, трагедии. Героите пък, техните съдби, техният вътрешен свят са вторични, те са нужни само за да може чрез техните стълкновения да се изобрази онова време. По същество времето е главният герой практически на всеки исторически роман.

Признавам си, не обичам особено историческите романи. Възможно по същата причина, поради която не обичам костюмирания театър, по-близък ми е условния – където вместо декори има просто табелки „Гора“, „Река“ (както, между другото, е било по-времето на Шекспир). Тоест заради стремежа на авторите да покажат колорита на епохата, се губи човекът. Освен това не ми харесва, когато авторът ми разказва как са били нещата. Човекът няколко седмици изучавал материала – и започва да представя своята версия на произходящото. Но ако се интересувам от тази епоха, по-добре да чета първоизточници и научни трудове.

Поради това първоначално аз въобще нямах намерения да пиша за Средновековието. Аз се занимавам твърде професионално с него като учен, знам твърде много за него, че да пиша художествен текст. Звучи навярно парадоксално, но е истина. Когато си потънал твърде много в материала, то рискуваш от дърветата да не видиш гората, да се изгубиш в подробностите.

Но все пак сте изградили романа върху средновековен материал?

Да. Но не защото исках да пиша исторически роман. Ето каква е работата: реших да напиша за онези неща, за които някак си не е прието да се говори в наше време, които сега автоматично се свързват с баналност или патос. Говоря за милосърдието, предаността, вечната любов. Прииска ми се да ги върна в обществен оборот и разбрах, че най-добрият материал за тях ще бъде Средновековието, когато още не са се стеснявали да говорят за тях. В някакъв момент аз осъзнах, че ще се наложи да пиша за Древна Рус. Но как да пиша? Ето това беше най-важният въпрос. Наложи ми се съзнателно да отхвърля всичко, което знам за тази епоха, и затова Средновековието, което е при мен в романа, може да бъде наречено условно Средновековие. Аз не градях ярки декори, които биха отвлекли читателското внимание от главното.

А кое е главното? Можете ли пределно кратко да определите за какво е романът?

Ако е пределно кратко – то романът е за това, че време няма, че всичко съществува във вечностно измерение, че всички събития съществуват извън времето. Дмитрий Сергеевич Лихачов казваше: „времето ни е дадено по нашата слабост“ – или, ако щете, за да разпределяме някак събитията в съзнанието си, защото иначе мозъците ни биха прегорели.

Именно с това са свързани онези моменти, които дразнят много от читателите. Те са се прицелили към четене на качествена историческа проза, а тук моят герой Арсений, живеещ през XV век, вижда пластмасови бутилки в гората, а в пламъците на печката – самия себе си на стари години, а друг герой, Амброджо, е надарен с дара да вижда картинки от бъдещето. Всичко това, съдейки по някои отзиви, се възприема като постмодернизъм. Но това, което в „Лавър“ изглежда като прийоми на постмодернизма, в действителност отразява средновековната поетика, която (убеден съм в това) сега се пресича в цяла редица точки с постмодернизма. А в съдържателен план – това е роман за светостта, за любовта, която е по-силна от смъртта, за Промисъла Божий. Впрочем, даже на обложката е написано, че това не е исторически роман.

Разпаднала се е връзката между времената

Навремето историческите романи у нас бяха крайно популярни. Сега те вече не предизвикват такъв интерес. Как мислите, защо?

Те бяха популярни в  късната съветска епоха, Тогава изобщо бяха популярни какви да е литературни родове, които извеждаха от съветското време. Историческите романи отвеждаха в миналото, научната фантастика, като правило, в бъдещето, книгите за пътешествия – в онези страни, които никой нямаше възможност да посети.

Сега няма интерес към историческите романи, а въобще има ли някакво историческо мислене? Може ли да се каже, че се е разпаднала връзката между времената?

С историческото мислене се случва точно същото, каквото и с граматическото мислене. Нивото, разбира се, рязко е спаднало. Може би това се обяснява още и с обстоятелството, че най-голям интерес към историята възниква в онези времена, когато изглежда че тя сякаш е свършила, сякаш вече нищо интересно не се случва и няма да се случи. Така изглеждаше в залеза на брежневската епоха, но скоро всичко се промени, започнаха катаклизми, историята, както се казва, заизнича от всяка цепнатина – и случващото се сега се оказа къде по-интересно от събитията по времето на Петър Първи или Ханибал.

На първо място това се отнася за младежта. И не е да съм бил кой знае колко запознат с нея, но все пак понякога чета лекции и по въпросите и отговорите мога да си правя някои заключения. Дали благодарение на интернет, дали на още нещо, но те, както ми се струва, живеят в някаква реалност, където особено място за историята няма. Няма такова, впрочем, и за литературата – те четат много малко. Основно се четат един друг, тоест записите в социалните мрежи.

Що се отнася до тяхното възприятие на историята, то за тях тя става плоска. Тоест, да речем, Гражданската война в САЩ, войните на Александър Македонски, татаро-монголското иго – това са явления от един порядък.

Навремето в моята литературна школа имаше един тринайсетгодишен ученик, който каза така: „Историята – това е, което е било отдавна. Царе... пионери... динозаври“.

Точно така! И липсата на дълбочината на времето в съзнанието на човека – това е много лош признак. Лош, защото да се живее само в настоящето е невъзможно, настоящето е твърде здраво скачено с миналото. Впрочем, ще дам такъв пример. През 1990-те години с жена ми живяхме няколко години в Мюнхен и дъщеря ни учеше в немска гимназия. Аз понякога ходех там на родителски срещи и веднъж един родител изказа оплакване към учителя по история: защо, казва, цели шест часа са отделени за изучаване на каменния век? Я по-добре отпърво разкажете на децата всичко за съвремието, а чак след това, ако остане време, за този ваш каменен век? Учителката, без да ѝ мигне окото, отговори: „Виждате ли, ако тръгнем от съвременността към каменния век, ще се налага всеки път да обясняваме твърде много, защото едни събития произтичат от други.“

Така че, ако човек не знае историята, не се интересува от историята, то той не разбира причините за случващото се сега, не вижда закономерностите в политиката, в икономиката, в културата. А щом като не вижда всичко това, той става беззащитен, много лесно може да бъде манипулиран.

Между другото, този въпрос е важен не само за светското общество, но и за църковните хора. Липсата на историческо мислене често се обръща на вяра в едни или други митове. Например, когато Синодалният период от живота на нашата Църква се възприема като идеал, като образец на подражание, като златен век (или, обратното, като време на безпросветен мрак). Същото може да се каже и за кой да е друг период.

Поетът в Русия е повече, отколкото по-малко

Съществува известният израз на Евгений Евтушенко „Поетът в Русия е повече от поет“. Как мислите, дали това е вече минало, или и сега руските писатели формират състоянието на умовете?

Мисля, че положението, описано с този израз, съществува в кръговрат. Има времена, когато това е вярно, когато обществото чака от писателя, от поета някакви наставления, някаква нравствена проповед. Но става и така (особено във време на обществени сътресения), че литературата престава да бъде интересна на обществото. В такива времена състоянието на умовете се определя не от художествената литература, а от публицистиката.

По начало Русия винаги е била литературно насочена страна, у нас словото е заменяло много неща. А понякога, за съжаление, и делата. Ако говорим за времената от недалечното минало, не е трудно да се забележи, че след бума през 90-те години на миналия век интересът към литературата спада. Той спада около втората половина на 90-те години и е слаб през първите десет години на XXI век. Сега този интерес полека се засилва. Може би защото всички са се наситили на действителността в нейното непосредствено проявление, прочели са всичко, което не са чели преди. Впрочем този интерес към литературата се проявява не само в интереса към определени произведения. Например кого само преди десет години го вълнуваше становището на писателите по едни или други остри въпроси на нашето време? А сега се интересуват. Неслучайно се провеждат някои мероприятия, начинания – било то миналогодишното издание на Литературното събрание, или пък обявяването на 2015 г. за Година на литературата.

Но трябва да сме наясно, че това няма да продължава вечно. По някое време интересът към литературата отново ще отслабне. Сега обаче се намираме на такова стъпало от кръга, когато той расте. И между другото това не е само руско явление. Пътувам сравнително често в чужбина и виждам, че там за последните двайсет години са се появили просто огромен брой литературни фестивали.

Обаче от интерес до интерес има разлика. Отношението към литературата на Запад, с оглед на това, как там се е развила историята, се отличава силно от нашето. Това, което е имал предвид Евтушенко в своя израз, тоест, че литературата у нас се е натоварила с учителски, пророчески задачи, е свойствено именно за нашата страна. И това е било така и в дореволюционните времена, и в съветските, особено от 60-те години на ХХ век нататък, когато съветската власт вече е станала относително вегетарианска.

Друг е въпросът как да се отнасяме към това. Може да изпадаме във възторг от това, че поетът у нас е повече от поет, а може и да се замислим за причините. Та нали ако писателят става проповедник, учител, правозащитник – това означава, че някакви социални механизми не работят, че някои канали са задръстени. По тази причина понякога литературата завзема много голяма власт в обществото (не в юридическия смисъл, а власт над умовете). Но голямата власт предполага и голяма отговорност. А тук всичко вече е далеч по-сложно.

Защита от смъртта

Евгений Германович, а Вие как дойдохте до вярата? Това следване на семейната традиция ли е, или е Ваш личен избор?

Мой личен избор. Може да се каже, че историята ми е показателно съветска. В моето семейство през XIX и в началото на XX век е имало свещеници, имало е духовна традиция, но тя се е прекъснала и моите родители бяха напълно невярващи. Не мога да ги нарека пламенни атеисти, но религията по никакъв начин не докосваше живота им. Естествено, те не са ме кръстили като малък.

Аз се кръстих на шестнайсет години, а всичко се започна от това, че осъзнах своята смъртност. Осъзнах я не в тоя смисъл, че по-рано въобще не съм и подозирал, че хората умират. Разбира се, че аз, както и всички, знаех за това още от ранно детство. Но детето до определена възраст не се отнася към смъртта сериозно, не се замисля за нея по отношение на себе си. Смъртта – това е някъде там, далече, то е с някой друг... А вече когато ставаш подрастващ, когато започва физическото съзряване, когато детето, така да се каже, престава да е ангел... ето тогава мислите за смъртта достигат ново измерение. В известен смисъл всеки човек повтаря пътя на Адам: той нали става смъртен след грехопадението, така и един подрастващ младеж на 14-16 години, загубил детската невинност, осъзнава, че на него – не на някой си там, а именно на него! – му предстои да умре.

От този факт може да се направят различни изводи. Някой например решава, че щом все някога ще се наложи да умирам, то трябва да успея да получа най-много удоволствия за отпуснатия ми срок. А някой се ужасява: ако съм смъртен, то за какво е тогава всичко, което правя? Точно това е моят случай. Това ме потресе до дън душа. За какво ми е всичко, ако ще си отида, ако ще стана на трева, дърво?

Единственият отговор за мен стана вярата. И което е интересно, да вярвам „в нещо“ аз започнах значително по-рано, от това да се замислям за суетата на битието. Но това си беше именно вяра „в нещо“, един вид лично езичество. В някои напрегнати жизнени случаи се обръщах за помощ към нещо... към нещо такова, което сам не разбирах. И тук, между другото, може да си спомним, че човекът в своето развитие повтаря пътя на човечеството. Така както повечето европейски народи преминават от езичество към християнство, така и при мен този преход се извърши на шестнайсетгодишна възраст.

От само себе си ли се извърши? Или някой помогна?

Помогна братовчед ми, който се беше кръстил няколко години преди това. Той ми помогна не само на ниво разговори, но и намери свещеник, който ме кръсти тайно, без вписване в църковните регистрационни книги. Все пак ми предстоеше да постъпя в университет, а тези църковни книги бяха под надзора на известни служби. И един младеж, който се е кръстил в съзнателна възраст, определено не биха го взели в университета. Като цяло историята беше характерна за онова време, за онова общество.

А какво стана след кръщението? Веднага ли започна въцърковяването, или след години, както нерядко се случва?

Веднага. Аз започнах да ходя на църква – тайно, разбира се, без да казвам на никого. Отец Петър, който ме кръсти, започна да ми дава религиозни книги, даваха ми книги и другарите на брат ми, прочетох доста книги тогава.

Лесно ли успявахте да пазите тайната?

Ще разкажа един случай с мен, бях първи курс, през 1981 година. Преподаваха ни научен атеизъм и на една от лекциите преподавателят започна да вдига всички в аудиторията поред и да задава въпроса: „Вярвате ли в Бога, или не?“. Аз седя и ме е страх, защото, ако отговоря, че не вярвам, то ще се отрека от Христа. Спомнете си евангелското: а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен (Матей 10:33). А да си призная, че вярвам – направо ще изхвърча от университета, знаех такива случаи. И ето, седя си аз – и не ми е ясно какво ще отговоря, когато дойде моят ред. Става един, втори, трети... и вече следващият трябва да съм аз. Но тук през вратата се промуши нечия глава, казва на преподавателя: „Спешно Ви викат в деканата“. Преподавателят хукна и не се върна до края на занятията.

Аз и тогава разбирах, а още повече сега разбирам, че всичко случило се е било явно Божие действие. Господ ме спаси, и то не защото съм един такъв добър, а обратното – разбирайки, че съм слаб, че не съм готов за мъченичество, че такъв кръст засега не ми е по силите. Заедно с това Той ми даде възможност да погледна на себе си трезво.

А как издържахте изпита по научен атеизъм?

Мен тогава този въпрос ме измъчваше. Как да отговарям? Да отричам вярата си? И тогава умни хора ме посъветваха да използвам безличен изказ: „Теорията на научния атеизъм гласи, че...“, „в работата на Владимир Илич Ленин „Социализъм и религия“ се казва, че...“ – и все в тоя дух. Но най-интересното е, че дори това не ми потрябва – преподавателят го вълнуваше най-вече дали студентът има конспект. Конспект аз имах, поради което ме пуснаха, без особено да ме разпитват.

Вие работите в Пушкинския дом, в Отдела по древноруска литература, на който до края на дните си завеждащ беше Дмитрий Сергеевич Лихачов. Доколкото ми е известно, той ви е поканил там, станал е за Вас неформален учител – и в науката, и в живота. На какво се научихте от него? Можете ли да отделите най-главното?

Ако говорим за това, на какво съм се научил от него в човешко отношение, това е преди всичко независимостта. Дмитрий Сергеевич беше независим човек, при това не само от властите (а ние помним какви бяха тези власти, колко опасно беше да не се съгласиш с тях), но и от единомишлениците. А пък в живота се случва това да е по-сложно, отколкото да не зависиш от преките си опоненти. Често се случва така, че се вписваш в дадена роля и от теб очакват някакви съответстващи постъпки, изказвания – а на теб тези постъпки или изказвания ти се струват неуместни по една или друга причина. Според мен най-висшето мъжество е в това, да бъдеш способен да постъпваш не така, както очакват от теб твоите приятели, твоите единомишленици. Трябва да бъдеш зависим не от тях, а само от истината, от твоето разбиране за същността на нещата.

Дмитрий Сергеевич умееше да бъде „извън бурята“. Не „над бурята“ (в това има нещо снобско), а именно извън нея и затова всякога действаше в съгласие със съвестта си. Това изискваше независимост от всички – и от противници, и от поддръжници.

Да не мислиш за търсенето

Вашият роман „Лавър“ е християнски. Имам предвид, че там християнската проблематика е на първо място. Но много ли са сега в нашата руска литература такива текстове? Не Ви ли се струва, че нито мнозинството писатели, нито обществото като цяло не се интересува от това?

Не бих казал, че съвсем пък няма християнски романи у нас, че моят е изключение. Нека си спомним няколко книги на Мая Кучерска, да си спомним „Даниел Щайн“ на Людмила Улицка, да си спомним Алексей Варламов, чийто роман „Мисленият вълк“ номинирах за наградата „Национален бестселър“, да си спомним романите „Превръщане в слух“ на Антон Понизовски и „Хоризонтално положение“ на Дмитрий Данилов.

Но като цяло ще се съглася, че такива книги са малко. Причината е простичка: живеем в секуларизиран свят, християнството не определя мисленето и целеполагането на мнозинството хора. Поради което, както се казва, липсва социална поръчка за християнска проза. И, може би, нека по-добре такива книги да бъдат относително малко, но да са хубави, отколкото да е препълнено с долнопробни текстове, които прояждат мозъка и по-скоро отвращават хората от Църквата, отколкото да ги привличат към нея.

Пък и истинският писател пише не затова, че се старае да  удовлетвори нечие търсене – той пише, каквото му е интересно да пише, пише за това, което счита за важно и хубаво, опитва се да достигне до обществото. И понякога се получава – както стана с „Лавър“. Та когато го пишех, аз и понятие си нямах, че ще получа някакви награди. Нещо повече, бях уверен, че книгата ще се окаже интересна само на неколцина мои приятели. Оказа се, че съм недооценил своите съотечественици.

И един последен въпрос, който може да се каже, че е фантастичен. Представете си, че героят на вашия роман, Арсений, се оказва в нашето време. Какво най-вече би го удивило в мисленето на нашите хора?

Мисля, него би го потресъл изразът „Това са си твои проблеми“. В Средновековието далеч не всички са били алтруисти, но не е имало апология на егоизма. В Средновековието са грешали, но там е било невъзможно да си представят оправдание на греха. Грешниците прекрасно са знаели, че са грешници. Арсений не би разбрал нашата топлохладност. В Средновековието е имало горене – понякога прекомерно, понякога страшновато, но горене. А ние сега тлеем.

Беседата води Виталий Каплан. Материалът е илюстриран с миниатюри от Радзивиловския (още Кьонигсбергски) летопис (XIII в.).

***

Евгений Германович Водолазкин

Роден през 1964 г. в Киев, завършил Киевския държавен университет (Филологически факултет). През 1986 г. постъпва в аспирантура в Института за руска литература при Академията на науките на СССР (Пушкински дом), където работи и до днес в отдела по древноруска литература. Доктор на филологическите науки. Автор на романите „Соловьов и Ларионов“ (2009) и „Лавър“ (2013). Женен. Живее в Санкт Петербург.

Източник: foma.ru

От: Красимир Беров; Създадено: 2023-12-12; Обновено: 2023-12-12

Можете да ни подкрепите чрез PayPal или кредитна карта.