На 25-ти септември 2025  в книжарница Гринуич, в София представихме наскоро издадената от нас „Малък свят. Дон Камило“. Преводът е на Kontadin Kremenski (Валентин Никифоров). Книгата бе издадена с подкрепата на „Италиански културен институт“.

Изказваме благодарност и на доцент Николай Гочев, който ни помогна с представянето.

Поради технически причини липсват някои части от представянето. Микрофонът беше заглъхнал и затова ги изрязахме. За сметка на това пълният текст на доц. Гочев може да бъде прочетен по-долу.

Джованино Гуарески – „Дон Камило“¹

Политическото положение

Още от самото начало² заслужава да се каже, че за да разберем „Дон Камило“ на Джованино Гуарески е необходимо да имаме поне най-обща представа за политическото положение в Италия между 1943 (откогато северната и централната ѝ част са по същество окупирани от Германия) и 1948, когато на изборите през април Християндемократическата партия (Democrа̀ziа̀ Cristiа̀nа̀) побеждава Народно-демократичния фронт (Fronte Democrа̀tico Popolа̀re, коалиция между комунистическата и социалистическата партия) с 48 на 31 % – достатъчно, за да състави правителство.

(1) Необходимо е също да имаме предвид вътрешнополитическото напрежение около тези избори, когато, твърди се, лично Сталин предупредил Палмиро Толиати³, че в случай на гражданска война в Италия Съветският съюз няма да се намеси в подкрепа на левите сили.⁴

(2) Близо две години преди това е проведен референдум за избор между република и монархия, в който предпочелите републиканско управление побеждават, макар и с неголяма разлика – 12,7 срещу 10.7 милиона гласа.

(3) Също, нужно е да имаме предвид въоръжената (партизанска) съпротива срещу правителството на Италианската социална република (Repubblicа̀ Sociа̀le Itа̀liа̀nа̀ – септ. 1943-май 1945); правителство, ръководено от Мусолини и изцяло подкрепено от Германия.

(4) И освен това да имаме предвид спомена за участието на Италия в Първата световна война.⁵ Тъй като главните герои на „Дон Камило“ като млади са участвали в нея. Това ще рече, че във времето на повествованието, което съгласно автора е от декември 1946 до декември 1947 г.⁶ те трябва да са към 50-годишни мъже.

„Червена крепост“

По онова време Италианската комунистическа партия със своите около 2,5 милиона членове е втората най-голяма политическа сила (макар никога да не е имала министър-председател и винаги да е била в опозиция); и е особено влиятелна в областта Емилия-Романя, където именно се намира селото от „Малък свят“ на Гуарески.⁷ Там, в това село, свещеник е дон Камило, а кмет – комунистът Джузепе Ботаци, наричан в книгата най-често Пепоне.

В общинския съвет комунистите имат мнозинство.⁸ Част от населението все пак предпочита християн-демократите⁹ и съжалява за премахването на монархията.¹⁰ Съществува и офис (sede) на либералната партия,¹¹ но либералите са малцина – казано е, че не са повече от двадесетина,¹² а селото е голямо (хиляди жители).¹³

Реката и градът

Наблизо тече прочутата река По,¹⁴ известна на поетите от древността с името Еридан. Аполоний Родоски праща по нея кораба на аргонавтите при бягството им от преследващите ги колхидци,¹⁵ и пише, че точно в нейните води е паднал Фаетон след неуспешния си полет със слънчевата колесница.¹⁶ Сестрите на Фаетон, наречени хелиади (дъщери на Хелиос), го оплакали и от скръб се превърнали в тополи, издигащи се край реката.¹⁷

Че из Емилия-Романя тополата (pioppo) се среща често, можем да научим от предговора;¹⁸ и че през лятото става много горещо, също е казано;¹⁹ но в книгата няма препратки към древността и нейната литература, макар че Гуарески е учил в класически лицей.²⁰

Недалеч от селото се намира и неназованият по име „град“.²¹ Най-вероятно това е Парма, където писателят е живял още от дете, а след завършване на средното си образование се е записал в правния факултет като студент.

Гуарески

За живота му не е трудно да се научи. Из интернет се намират сведения, а освен това на български вече има една кратка биография, съставена от сина му Алберто и дъщеря му Карлота, която е поместена в края на тази книга.²²

Като оставим настрана писането на литература, Гуарески е преди всичко журналист: преди войната е работел в миланското списание „Бертолдо“ (двуседмично, до 1943), а след нея в „Кандидо“, пак миланско, до 1961. Там той е главен редактор. И двете са издания на „Рицоли“, една от най-големите издателски къщи в Италия; и са за хумор и сатира.²³

 

Гуарески е бил съден два пъти за публикации, засягащи високопоставени политици. Първия път (1950) това е президентът Ейна̀уди (1948-1955), а втория (1954) – бившият вече министър-председател и основател на християн-демократическата партия Алчиде Де Га̀спери (1945-1953). И двата процеса са завършили с присъда – първата е осем месеца затвор условно, а втората – една година, към която са били прибавени и осемте месеца от предишното дело.

Гуарески действително влиза в затвора, като остава там тринадесет месеца, а не двадесет, защото е освободен предсрочно („за добро поведение“, както е казано в „Биографични бележки“).²⁴

Пак там е цитирано едно негово изказване: „За да останем свободни, трябва в един хубав момент да поемем, без колебание, пътя към затвора“.²⁵

 

Творчеството му е познато и в Италия, и извън нея. Ако погледнем към някои лесно откриваеми представяния, ще узнаем, че само на английски вече съществуват 23 (двадесет и три) негови книги, а броят на досега продадените екземпляри (общо на италиански и други езици) е около 20 милиона. За сравнение: много добре познатият у нас Умберто Еко има към 10 милиона продадени книги.

 

Италиански писатели у нас

Нека в тази връзка видим кои са най-добре представените в България съвременни италиански писатели. Като казвам „съвременни“ имам предвид съвременни първо на тези от нас, които са родени сравнително отдавна, около средата на XX в.

Ако подходим хронологически според появата на преводите, първи ще е Дарио Фо (1926-2016 г.). За времето от 1958 до 1968 – десетилетие, в което западноевропейската литература рядко е била представяна чрез най-нови автори, – на български се появяват осем негови драми. Но след това преводите внезапно спират и до 1990 няма нито едно заглавие. Следващият и последен превод на негово произведение се появява скоро – 2015 г. („Лукреция Борджия“, роман).

Следващият най-превеждан съвременен италоезичен писател е, както ми се струва, Алберто Моравия, който се появява на български по-късно от Фо, макар да е двадесетина години по-стар. От него имаме 14 книги, осем от тях издадени преди 1990 (а първите – през 1962-1964).

Но и двамата, взети заедно, бяха надминати от Умберто Еко, чиято известна книга, „Името на розата“, излезе на български през 1985 г., а след 1990 беше последвана от 25 (двадесет и пет) други, от които последната през тази година (2025).

 

Както виждаме, Гуарески не е непознато име нито в Италия, нито извън нея; а и при това е роден още в началото на XX в. Но у нас негова книга беше представена за пръв път едва през 2022, благодарение на уважаваното издателство „Студио Беров“, което издаде и втората. За нея сме се събрали сега.

 

Можем да се попитаме коя е причината за тази толкова голяма разлика във вниманието спрямо тези четирима писатели. След като са минали повече от три години, откакто по предложение на Красимир Беров се запознах с някои разкази на Гуарески, вече мога да кажа, че причините са две: едната – политическа, а другата – светогледно-идеологическа.

Политическата действаше по времето на социализма. На запад този строй винаги се е наричал „комунизъм“, докато у нас има разногласия дали думата е подходяща, за да означи обществено-политическата система в България и другите съюзници на СССР в източна Европа от времето между 1945 и 1990. Във всеки случай тогава нито България, нито другите страни, свързани чрез СИВ и Варшавския договор, наричаха себе си официално „комунистически“. Те бяха общност на „социалистическите страни“.

Та по онова време книги от Гуарески, и особено разказите му за дон Камило не можеха да бъде издадени, тъй като навсякъде из тях ясно се вижда едно отрицателно отношение към марксистката идейност и фразеология, които тогава властваха у нас.²⁶

Но книгите на Фо и Моравия можеше да се издават и се издаваха.

 

После настъпиха промените, но Гуарески продължаваше да не се появява на книжния ни пазар – нито през 1990-те, нито през следващия почти четвърт век. И пак имаше причина. Работата е в това, че той е колкото писател, толкова и християнски проповедник; ако не и повече проповедник, отколкото писател. Неговите книги никога не са били посочвани като вредни от Ватикана, както е било с тези на Фо и Моравия. За него не може да се напише, че е атеист, както се пише за Умберто Еко.

Нещата с представянето му се усложняват допълнително и от това, че е католик, който не критикува папската институция, нито смята себе си за чужд на нея. Това е очевидно от разказите за дон Камило; а в интернет може да се прочете, че по времето на папа Иоан XXIII (Ронкали) му е било предложено да вземе участие в подготовката на нов катехизис на римо-католицизма (какъвто впрочем беше и съставен при Иоан Павел II).

На едно място неговият герой Дон Камило,²⁷ казва така: „Занаятът на свещеника е да капарира доставянето на душите в рая през Ватикана“.²⁸

В същото време идейните му противници протестират срещу идването на областния епископ, като разпространяват обяви, в които пише: „В неделя в нашето село ще гостува представител на Чужда държава“.²⁹ Тази чужда държава е Ватиканът.³⁰

Заключение

Не съм човек, който би съжалил за това, че римо-католицизмът не се препоръчва достатъчно на хората в България. Ние имаме Църква.

Но бих могъл да се запитам, и знам отговора: безпристрастно и справедливо е ли италианската литература от последните 100 години да се представи от 49 (или дори много повече) произведения и книги на атеисти или просто хора с леви политико-идеологически виждания, и само веднъж – от книга на християнин, монархист и патриот на Италия, какъвто е Гуарески.

 

Няма да разказвам подробности от съдържанието, тъй като книгата е достъпна и не е голяма – възможно е да се прочете за два дни, без да се пропусне нито ред. В нея има неща, които не смятам за успешни в литературно отношение, и други, които не са полезни за един религиозен човек. Като особено голям неуспех бих посочил диалозите между свещеника и статуята на Богочовека, намираща се в храма. Впрочем самият автор се досеща за това, както се вижда в края на предговора му.³¹

Но бих казал на възможните читатели следното: дори в течение на четенето книгата да не ви допадне, ако сте я започнали, прочетете я до самия край (но без да го прочитате предварително).

И тогава ще узнаете кое точно е това, което писателят смята за най-важно от всичко.

Николай Гочев

25 септември, 2025

---

От: Красимир Беров; Създадено: 2025-09-28; Обновено: 2025-09-28