Прѣдставꙗне на Историософия

Тази книга се появи за пръв път през май 2023, благодарение на добрата воля на Красимир и Теодора Берови, които три години преди това бяха създали издателството, което току-що беше представено.

А пък 4 години преди това – през 2016-та, - в един разговор, воден през компютъра между мен и г-н Беров стана дума, че няма да е лошо да се учреди издателство, което би публикувало книги, които вероятно никой не би пожелал да публикува; или във всеки случай би било трудно да се открие такъв човек.

Но за да сме верни на историческата истина, трябва да кажем, че поне за нас това не се оказа толкова трудно; защото точно тогава, в края на 2016-та, г-н Беров ме запозна с нашия известен писател Николай Фенерски, който след кратък разговор се съгласи да издаде моя превод на Аристотеловата „Метафизика“. А това беше книга, която по онова време сякаш никой не искаше да издава, а пък някои от тези, които в началото се съгласяваха, после започваха да се оттеглят и да казват, че им е неприятно, задето са се заплели в тази работа.

Г-н Фенерски обаче не постъпи така, а напротив: каквото беше обещал, направи и издаде цялата „Метафизика“, с което стана, доколкото ми е известно, десетият издател в историята на света, който е обнародвал за пръв път на своя език в изпълнение на един преводач тази философска Библия. Затова му благодаря, поздравявам го и съжалявам, че той днес е възпрепятстван да присъства.

Сега да се върна към „Историософия“. Тя беше писана бавно. Първите текстове, които влизат в нея, бяха написани и публикувани през есента на 2014 г. в електронното издание на г-н Дачков „Гласове“. И тук обстоятелствата бяха подобни на предишните: това бяха статии или, да кажем, размисли, които никъде другаде нямаше да предложа, тъй като нямах представа кой би се съгласил да ги публикува; а и се съмнявах, че някой би го направил и изобщо би обърнал внимание на такива писания. В някоя социална мрежа, разбира се, можеше; но това е друго.

Защото ако никой освен авторът на даден текст не е съгласен да го подкрепи и да поеме отговорност за появата му пред хора, тогава е по-добре той да си остане невидян – какво може да струва писание, което не е интересно за никого, освен за създалия го?

Но тогава г-н Дачков, с когото се знаехме от дълги години, се съгласи да представи тези монолози пред читателите си, за което сърдечно му благодаря.

Като погледнем книгата сега, тя вече е стигнала до това, което твърдя, че е: а именно, размисъл за двигателя на историята. Това ще рече: кое причинява събитията в нея и накъде тя се стреми. За това, както се предполага в книгата, може да се съди по няколко източника: на първо място въз основа на вярата, след това чрез опита и накрая с помощта на наследеното от вековете слово.

Затова в нея става дума за книги: не защото моята работа е да тълкувам стари книги, а защото те са свидетели за времената, или епохите, от които като от тухли или ейдоси е съставена историята.

В нея се говори и за душевни състояния; защото ние мислим, че историята се състои от дела на хора, а човекът, съгласно вярата, е преди всичко своята душа.

Най-сетне, пак съгласно с вярата, съществува един организъм, който задвижва всичко, участващо в историята – значи цялото човечество от появата му до днес, - така, както душата задвижва човека. И както човекът не е само душа, но и тяло, а също слово, действия и отношения с останалия свят, но душата го задвижва, така и този организъм задвижва цялото човечеството и е първата причина за всичко, което се случва с него – независимо дали много хора разбират това, или не.

Общо погледнато, книгата в сегашния си вид е за това. Но тя не започна като размисъл за историята, а по друг начин – като размисъл за злото. И по-точно, като размисъл за човекомразието, което понякога наричаме мизантропия.

Това е въпрос, който винаги ме е занимавал. Още от ранна младост или дори от детство съм бил уверен в това, че да си благоразположен към хората около теб, да се интересуваш от тях (и то безкористно), да ги прегръщаш и целуваш – това е естественото отношение към тях. И затова, когато съм срещал омраза, първото ми чувство е било не на страх или възмущение, а повече на изненада. Така че омразата ми беше загадка още тогава, а мисля, че и досега ми е загадъчна и мъчно обяснима. Изглеждала ми е толкова странна, че ми се е струвала като нещо, което не е от този свят. И ако след недоумението е предизвиквала и болка, то е било не за друго, а защото съм я чувствал напълно чужда – като разрушително вещество, изпратено да погуби този свят; и то, изпратено отдругаде.

Възможно е човек да си помисли, че омразата – която е образ на злото или пък самото то, - идва от съревнованието. Да предположим, че хората се стремят към блага, които са крайни и не могат да бъдат разпределени нито по равно, нито така, че всеки да е удовлетворен; и оттам да идва омразата между тях. Но ако беше така, ще трябва да се допусне, че колкото по-задоволен е някой с крайни – значи материални или подобни на материалните - блага, толкова по-недостъпен ще е за омразата. Това обаче изглежда толкова невероятно, че не си струва и да се опровергава.

Омразата е по-скоро нещо, което няма причина извън самото себе си, както телесната болка или недостиг, които могат да имат външна причина - а е нещо самозараждащо се, или, както се каза, „изпратено отвън“. Ако пък обратното на омразата също е такова, и ако допуснем, че тези двете са най-големите сили, или двигатели, тогава излиза, че събитията в този свят са следствия от битката между неща, които не са от него. Или, както са казвали мъдрите хора, този свят е място за война на духове, а не на същества от плът и кръв.

На коя страна ще е човекът в тази война? На пръв поглед отговорът изглежда ясен. Но не е, защото ако всички биха избрали обратното на омразата, историята, както ни е известна и я виждаме, изобщо не би се случила. Тогава как решаваме да предпочетем едната сила или другата? И дали изобщо ние решаваме? Това са въпроси, на които не можем да отговорим с помощта на опита, а още по-малко въз основа на това, което се говори около нас; а само чрез вярата.

А как човек стига до вярата или се отказва от нея? И това е неизвестно, както също и дали и доколко имаме вяра.

Заключението е, че размисълът за историята ни отвежда към въпроси, чиито отговори са ни необходими, но не подлежат на доказване.

Те са, уверен съм, лична работа на всеки.

Ето две мнения или два предразсъдъка, на които трябва да обър­нем внимание:

1) че няма по-висша цел за човека от „благосъстоянието“ му (наричано напос­ледък „стандарт на живот“) – и че то е единственото „добро“; и

2) че тази цел не е осъществима в „тази страна“ за „почтения чо­век“. А кой ще обяви себе си за „непочтен“? Никой. Значи никой няма да признае, че е пос­тигнал тази цел, и дори няма да си позволява да мис­ли така.

…

Днешната сила на тези аксиоми – за благосъстоянието като сми­съл на живо­та и за съдбата на „тази страна“; и, покрай тях, за неиз­бежния „успех навън“, е по-голяма дори от силата на твърдения като „човекът е продукт на еволю­ция“. Защото дори тази теория се об­съждаше и продължава да се обсъжда; и от време на време се сочат, все пак, доказателства в нейна полза. Значи тя може да бъде и оспор­вана.

А се оказва, че тези отрицателни приказки относно България и ней­ния народ не се нуждаят от доказателства – прието е, че те съобща­ват факти. Ако някой изразява съмнение, че това са факти, то той произнася думи без смисъл и с такъв сериозните хора не се занимават. Защото той се съмнява, че предс­тавяното от медиите за успех е доб­ро, и че злословието, което разпростра­няват, е съдба.

Тази вяра, за която говоря и на която съм противник, е вредна. Тя сковава хо­рата, отказва ги да се трудят и да живеят с надежда, пречи им да живеят щастливо. Това е вяра в „злата съдба“.

Но защо тази вяра е толкова устойчива? Наистина, медиите допри­насят за нея много; но причината не е само в тях. Те все пак са само говорители, разп­ространители на словата на земната власт. Но дори във времето на социа­лизма, когато те трябваше да говорят добре за положението в страната и дори за самия български народ (тогава емиграцията не се насърчаваше, напро­тив) – дори тогава негативно­то мнение, което днес има цялата власт, пак съществуваше. Значи то няма да се преодолее просто с медийна политика, до­ри тя да се на­сочва от едно място и дори да е разумна.

Самооправдание, алчност, злословие и лицемерие

Това, от което идва здравината на тази вяра и с което всеки тряб­ва да се бо­ри, е склонността към самооправдание. В едно от послания­та си св. Иоан Бо­гослов казва: „Който твърди, че няма грях, той е лъ­жец“. Но точно съпроти­вата срещу разкаянието, срещу приемане­то, че си грешен и поради това живе­еш лошо – точно тя поражда же­ланието за охулване на всички наоколо. Тя е в съгласие с вярата в „злата съдба“.

Защото човек, който не признава, че е грешил, и при това грешил в съществе­ното, ще представя греховете си, за които съвестта му на­помня, за нещо чуждо, причинено „отвън“. И така ще ги отрича. Зато­ва той непрестанно ще търси онази принуда, идваща от околните, по­ради която е правил онова, кое­то е правил; и с която ще се оправдава.

И също: ще е съгласен, че смисълът на живота е в благосъстояние­то. Защото с това пак ще избегне въпроса за греховете. Той е правил, каквото е правил, за да постигне благосъстояние – така е редно. Пора­ди това е вършил и зло. Но е прието, че в „тази обстановка“ човек е длъжен да постъпва зле (нечестно, несправедливо), ако иска да получи благосъстоянието, което е негова естест­вена цел.

И ако тази цел дори след всичко това пак не е постигната, то е за­щото той се е оказал прекалено добър, за да я постигне. Вършил е зло, но не достатъчно. Затова, ако му посочат хора, които имат бла­госъстояние над неговото, той ще ги обяви за „престъпници“, а себе си – за добър човек (по-добър от тях).

Доказателството ще бъде, че е „неуспял“.

Ако пък му споменат за някои, които са се отказали да преследват благосъс­тояние точно за да не правят нещата, които той е правил, ще намери начин да каже, че такива хора „наоколо“ всъщност няма.

Поради това той непрестанно повтаря: „Ние сме такива и таки­ва...всички сме порочни, всички сме негодни“ и т.н.

А кой го е упълномощавал да говори за всички? А той дори не говори за всички по земята, а именно за „околните“ – и, както често става, точно за сънарод­ниците си. Той представя своята порочност за съдба, и то дори не лично не­гова, а обща: надявайки се да чуе съгласие­то на други като него, които също намират за удобно да изтрият лич­ните си грехове, като ги обявят за общи и неизбежни.

При това, за да обвини по-добре „тези наоколо“ заради порочностт­а им, той ще настоява, че някъде другаде живеят „непорочни“, кои­то, точно поради то­ва, че са непорочни, имат и благосъстояние. Той лич­но няма – но не поради своя­та порочност, а поради порочността на всички „тук“, която е и тяхна съдба.

Това е съдба, за която те всички като цяло могат да бъдат обвине­ни: защото, сравнени с „непорочните отвън“, те са я заслужили; но пък той лично не мо­же да бъде обвиняван, тъй като е фатално зави­сим от порочността на „окол­ните му“.

Това привилегироване на „самия себе си“ е лицемерно. Лицемерието е това – да привилегироваш някого, защото ти е приятен (или зависиш от него).

Най-злата страст

Такъв човек ще се гневи дори само като чуе, че някой наоколо живее честно и при това има успех и е щастлив. Защото така ще се опро­вергае неизбежност­та на собствената му порочност, порочността на всички наоколо и особена­та порочност на по-успелите сред тях. Ето този гняв от успеха, който се е оказал и съвместим с нравстве­ното добро, наричам „завист“. И това е най-злата страст.

Пътят за спасение от нея, и от всички други, е един – разкаяние, което значи и смирение: съгласие, че си грешил. Това разкаяние не само прави човека щаст­лив, но, ако се разпространи, внася добро и в това, което наричаме „общест­вен живот“. И това може да се случи при съ­щите закони, при същите държав­ни институции, при същите медии и несъмнено при същия народ.

За него трябва просто да се говори.