В петък Петко сѧ разпинти от кинти

Предупреждение: Ако се изкушите да последвате някоя от връзките в написаното, преди да сте го прочели докрай, може и да не го прочетете.

Четвъртък, 22 април 2021, вечерта, София. Заглавието на това писание ми хрумна след разговор с Кольо Фенерски. Дали всичките думи в него са от един корен – пет? Ще споделя някои размисли, а после и нагледно ще покажа свидетелства, за да обясня. Започвам с правописите.

За правописите

Днес в европейските езици има две основни тежнения в представите за това, какво трябва да представлява книжовният правопис.

Едното държи на произхода на думите и някои езици пишат думите си така, както са се пишели още преди няколко века. Ако не чуеш езика, няма как да разбереш как всъщност звучи. Ако си представим за миг, че няма откъде да чуем как се чете английски, ще има да си гадаем. Може би ще възстановим нещо по-близко звучащо до староанглийски, ако се опитаме. А френския, ако се опитаме да го възстановим, ще има да се чудим пък за какво служат тия тежки и остри ударения. Ами шапчиците, и кукичките отдолу тук-там?..

Някои езици пък, служещи си с несвойствени за тях азбуки, се опитват да надвият забравата със странни буквосъчетания или пак ченгелчета и ударения отгоре и отдолу. Ако питате някой чех защо в „město“ „e“ (ѣ) се пише с това ченгелче отгоре или myslím (ꙑ) защо е с „y“, а не с „i“, може и да ви отговори, но само ако е доста образован. А защо „mě“ (мѧ) се пише по същия начин като „město“, вече кой ли знае? Румънците, разликата между â и î (уж все „ъ“), също някои по-скоро я усещат, отколкото да я знаят в действителност. Все пак, не са съвсем „без устроение“.

Другото течение е думите да се пишат точно както се произнасят. Къде и от кого не се уточнява.

В българския положението е било малко по-добро до 1945 г. Дотогава всеки е можел да чете някои гласни според както ги произнася. Сега можем да се хванем само за съгласните. Иначе и ние не сме много добри познавачи на езика си, пак поради опростяването на правописа и засиленото присъствие на държавата в бита. Да не говорим, че са пренебрегнати разликите в говорите. Но знаем, че езикът ни може да звучи различно в различните краища на страната и около нея.

Особено облагодетелствани са израслите на село. Те са имали възможността да чуят как думите звучат по различен начин. Запечатили са им се в паметта завинаги. Ходили са до съседното село, дето говорят малко по-различно. Ходили са на море. Ходили са на гости при далечни и близки роднини.

От гледна точка на произхода на думите, сега правописът ни е осакатен. Не е опростен, щото досега нѣколко пѫти сѧ хващам, че грѣшѫ... компютърът де, той мѧ хваща. А пълния и непълния член даже и той не разбира.

Към произхода

Ако бяхме продължили да ползваме Ѫ и Ѣ, и ако бяхме върнали и употребата на Ѧ, сега лесно щѧхме да се сетим защо думите от заглавието са от един корен. И нѣмаше да има нѫжда да сѧ чудѭ защо се пише „голям“, но „големи“, щото щеше да се пише все с „ѣ“ вместо с „я“ и „е“.

Изглежда трудно да се намери равновесието между правопис, уважаващ произхода на думите и такъв, уважаващ само звученето им (в кой говор?). Ако правописът ни бе в по-голяма степен основан на произхода на думите, то той щеше да уважава повече и произношението на думите в различните краища на страната ни. Такъв, ми се струва, е бил замисълът на правописа още в първото българско царство. Съвършеният правопис би бил този, който удържа и времето, и пространството в себе си. Старобългарският правопис видимо е бил по-близко до него.

Ако си представим, че бе запазена буквата Ѧ, сега заглавието би могло да се напише така: „В пѧтък Пѧтко сѧ разпѩти от кѩти“.

Е, разбира се, някои от нас щяха да четат тия същите думички по различен начин, просто защото така се говори в тѣхното село. То и сига ьи тьика. Мисля си, че тия стари буквички дават повече заедност от опростения правопис. Но нека видим как са се пишели тези думички наистина. Така и ще се е уверим, че са сродни.

Свидетелства

Всяка от думите в измисленото ми заглавие е засвидетелствана някъде в някой стар ръкопис. Има я и в речници – наши и чужди. Те, речниците се съставят по свидетелства-паметници, не се измислят. Не използвам краесловни ерове (Ъ и Ь), защото вече никъде не се чуват. Не са се чували и до 1945 г., когато все още са се пишели.

пѧтък

Намираме думата в старобългарския речник, съставен и поддържан от катедра Кирилометодиевистика, част от факултета по славянски филологии в Софийския университет „Климент Охридски“. Той е направен по съставения от БАН и издаден от издателство Валентин Траянов Старобългарски речник (СБР), предоставен любезно на онлайн-библиотеката на БАН.

пѧтъкъ -а м – Петък, петият ден от седмицата.

свѧтꙑи пѧтъкъ, великꙑи пѧтъкъ – ἁγία καὶ μεγάλη παρασκευή – Свети, Велики петък, петъкът от Страстната седмица. (https://histdict.uni-sofia.bg/oldbgdict/oldbg_show/d_07995/)

Намираме думата и в СБР на страници 551, 552. Там са и други сродни думи със същия корен „пет“. В увода към речника са дадени и какво означават съкращенията на източниците, свидетелстващи за изписването на дадена дума. „СЕ“ например е Синайски Евлохий. Ето и връзка към страницата със съкращенията – 19.

Думата звучи и се пише по различни начини в различните славянски езици: pátek – чешки; пятница – руски; петак – сръбски; piątek – полски…

Пѧтко

Името Пѧтъка (ж. р.), произлиза от „петък“ и е засвидетелствано в „Житието на света Петка Българска от св. патриарх Евтимий“. То е калка (буквален превод) от гръцкото Παρασκευή. Цялото житие, по най-стария известен препис и в превод на проф. Климентина Иванова, издадох в магистърската си теза по старобългаристика, а след това и в книжка за широката общественост.

Нека разгледаме буквата Ѧ отделно.

Ѧ

Ако погледнем по-внимателно в СБР на стр. 552 и 553 пѧть десѧте, пѧть крать,  пѧтъ тꙑсѫщь (петдесет, пет пъти, пет хиляди) на старогръцки, четем πεντήκοντα, πέντάκισ, πέντε χιλιάδες (пендѝконда, пѐнтакис, пѐнде хилиа̀дес). Става ни ясно, че на гръцки се чува и пише, и едно „н“. Между другото научаваме, че „хиляда“ е от гръцки произход.

„Н“-то след „е“-то е занимателно. То е явление, срещащо се в български говори дори, и днес. Макар да се чува рядко вече, свидетелства за неговото съществуване откриваме в различните словни образи дори в книжовната норма. Време – времена (врѣмѧ), семе – семена (сѣмѧ), ме – мен, мене (мѧ), а в полски (piątek) и английски (semen) се чува и в основната форма на думата.

Знаем, че буквата Ѧ се нарича малък юс/малка носовка. Ѧ съответства на праславянското ę (e + n|m пред съгласни и в краесловие) от индоевропейски. Звучала е като „е“ с носов призвук като в съвременния френски например. Видимо е било така в много от говорите. И днес може да се чуе произнасяно така някъде из България и околните страни, където се говори нашият език. Миналата седмица чух „девендесе“ (деветдесет) в Бърдарски Геран – село до Бяла Слатина. В старобългарски: девѧть – девенть. Селото е основано от българи католици от Никополско и Свищовско, избягали по време на чипровското възтание (1688 г.) и върнали се след освобождението от областта Банат – днес в Румъния, в Сърбия и съвсем малка част в Унгария.

Да се твърди обаче, че във всички говори е звучало с носов призвук би било наивно. Личният ни опит показва обратното. Ако беше звучало винаги като „ен“ носово, то щяха така и да го пишат, както и виждаме и чуваме в другите езици. Свидетелства, че не винаги е звучало така имаме от разночетенията на много произведения. Изписаните „грешно“ думи в преписите ни казват, че преписвачът е изричал по-различно „сгрешената“ дума. В някои от преписите (напр. в препис намерен в Рилския Манастир в сборника на Мардарий Рилски от 1483.) на житието на св. Петка четем просто Петка, а не Пѧтъка.

„Грешното“ изписване на думи, съдържащи ѧ се наблюдава не само след и по време на второто българско царство, а и от първото още. На стр. 553 от СБР виждаме: пѧть II [погр. М Лк 2.44] вж. пѫть. Преписвачът на Мариинското Евангелие е знаел, че пет се пише с някаква носовка, но коя точно за него е било все едно и така е написал път вместо пет. Другата възможност е да е бил представител на говор, в който двете носови гласни се сливат и преходът е от Ѫ към Ѧ (днес се наблюдава в разложко). Това е рядко явление. Много по-често се наблюдава обратния преход – от Ѧ към Ѫ (п'ъ́так < пѧтъкъ, гув'ъ́да < говѧда) .

Друг случай:  хлѧбьнъ вж. хлѣбьнъ. Тази грешка пък е направена в гладъ не хлѧбьнꙑи ни жѧжда водънаꙗ С 135.6 Преписвачът вместо да напише Ѣ е написал Ѧ.

Твърде ранната летливост на носовите гласни отбелязва и акад. Стефан Младенов. „Но всяко унифициране на всяко състояние на езика стои в противоречие с ежедневния опит, който ни учи, че никъде няма, нито може да има пълно езиково единство.“ (120) и „Тогава цялата история на българските носови гласни ще се е развила още през старобългарския период. Наченките на прословутата „среднобългарска“ замяна на носовките са не само старобългарски, както показват това старобългарските паметници, но още прабългарски.“ (121),  и още „Както при Ѫ така и при Ѧ = ę назализмът твърде рано е бил подложен на опасността от изчезване…“(124), и т.н. На девет страници СМ 1929 дава примери за различен изговор на Ѫ и Ѧ от различни краища на България и от различни старобългарски източници.

Днес Ѧ в книжовния ни език е заместена от обикновено Е. В говорите изглася на İЪ, İA и най-често в Е, има и останали говори с Е(Н|М)=Ѧ / И(Н|М)=Ѩ или ЙО(Н|М). Изобщо – летливост. Изглежда още в първото българско царство предназначението и на двете букви – Ѫ и Ѧ е било да показва възможен различен изговор, но общ корен, тъй като е било очевидно, че става въпрос за едни и същи думи.

След като установихме разнообразния изговор на Ѧ и възможното носово произношение, можем да продължим.

разпѩти

По нашия край казваме „разпинти се“ за „разпадна се“ (3л. ед. ч. м. св. вр.) на много части. В историческия речник на СУ за глагола „разпъвам“ за 3л. ед. ч. м. св. вр. (аорист) се дават формите распѧ, распѧтъ, распѧть. Моето изписване е опит за представяне на глагола с йотирана малка носовка, за да видя доколко си приличат с „разпъвам“.

Търсих „разпинти“ в съвременните български речници и не го намерих. Нека махнем представката – пинт-и. Това не е много по-различно от гръцкото „пенти“. По нашия край, във врачанско казваме „напинꙗм се“ – напъвам се, „разпинꙗм“ – „разпъвам“. Но има ли връзка с „пет“? Ако съдим по летливостта на Ѧ, която вече установихме и като знаем, че местните говори крият архаизми, в нашия случай остатъци от носово произношение, изглежда напълно възможно. Да погледнем в миналото.

распѧти -распьнѫ -распьнеши св (СБР т. 2, 597) (https://histdict.uni-sofia.bg/oldbgdict/oldbg_show/d_08201/) 1. Опъна, разпъна нещо, разстеля – тꙑ распѧтъ н҃бо ѣко и кожѭ. тꙑ ѹтвръди ꙁемⷧѭ на водахъ. тꙑ огради море пѣсъкомь СЕ 4а 9—10 2. Разпъна на кръст – тъгда отъпѹсти ꙇмъ вараавѫ. і҃са же бивъ. прѣдастъ ꙇ да ꙇ распьнѫтъ З Мт 27.26 А СК1 ꙇ съ н҄имь распѧшѧ два раꙁбоꙇника. …

И малко по-долу: 5. Разпъна някого за четирите крайника, разтегля го на четири страни [при изтезание] – и повелѣ свѣштꙙ въжегъше принесті. и страстьника распѧти ѫжи четꙑрьми. и привꙙꙁати и по четꙑри колꙑ С 152.29; вьлѣꙁъше въ хлѣвинѫ ижде мѫчааше воѥвода роба христосова. обрѣтошꙙ стааго на ꙁеми ѥдꙿного лежѧшта распѧта С 51.12

В распѧти сякаш откриваме корена пѧт. От петото значение на глагола виждаме, че се е употребявал и за разпъване на всички страни (с главата стават пет). Самата представка „раз“ означава разнопосочност. Но съвпадение ли е присъствието на корена „пет“ в „разпъвам“ или просто думите съвпадат (омонимия)? Фасмер не указва изрично връзка на „пъна“ с „пет“:
пну – пять «натягивать», обычно инф. пнуть, укр. п᾽я́сти, пну «натягивать»,... ст.-слав. пѩти, пьнѫ «натягивать», болг. пъ́на «натягиваю»... Праслав. *pęti, *рьnǫ родственно лит. pinù, pýniau, pìnti «плести»...
пять I род. -и́, укр. п᾽ять, блр. пяць, др.-русск. пять, ст.-слав. пѩть πέντε, болг. пет, макед. пент, сербохорв. пе̑т, словен. ре̣̑t, чеш. pět, слвц. рät᾽, польск. pięć, в.-луж. рjеć, н.-луж. pěś, полаб. pąt Праслав. *рętь, ср. др.-инд. paŋktíṣ «число пять»…

кѩти

Веднъж чух че румънците казват „apă“ – вода, а пък аз знам, че на латински вода е „aqua“. „q“ и „p“ са огледални. Дори само ако ги изговорим внимавайки какво правим с устата си, ще установим, че са огледални. Да проверим дали П в пенти от гръцки, не се е превърнало в Q в латиниски.

В латинския етимологичен речник на страница 509 откривам: quinque 'five' [num. indecl.] (Lex XII+) Derivatives: quindecim 'fifteen' (Lex XIK), quinquaginta 'fifty' (P1.+), quinquagenarius 'containing fifty of anything' (Cato+), quinquagesies 'fifty times' (PL), qumgend 'five hundred' (PL+); ...Gr. πέντε, Thess., Lesb. πέμπε 'five', πέμπτος 'fifth',…OCS pȩtъ, Ru. pjatъ' 'five', OCS pȩtъ, Ru.pjatyj 'fifth\ LitL· penki 'five', penktas 'fifth', …Finally, the spirant was lost, yielding quintus. – Накрая проходната съгласна е била загубена, което дава quintus.

А в един испански етимологичен речник на стр. 390 намирам:
QUINTAESENCIA (‘quintessence’), représente le latin médiéval quinta essentia, littéralement ‘cinquième essence’, traduction du grec pemptê ousia formé avec pemptê ‘cinquième’ (de pente ‘cinq’) et ousia ‘essence, substance’... Сиреч: Квинтесенция представлява средновековното quinta essentia, буквално петата същност, превод от гръцки pemptê ousia, съставено от pemptê „пета“ (от пента „пет“) и ousia „същност, субстанция“.

И така. Остава „кинти“ да означава „петачета“, парички. За да се уверим за броя, погледнах и „Речника на съвременния български език“, 1955 . Ето какво има там:

Поправка 28.04.2021. След като обнародвах тия си размисли в световната говорилня, разбрах от двама души (Илия Златанов и Христо Тамарин), че всъщност „кинти“ не са петаци, а стотинки или стотачки. Произходът е от латински (centum - сто) през албански (qint, qind). Позоваваме се на Българския тълковен речник том 2, стр. 373.

Изводи

От малкото ми изследване установявам, че не всичките думи в изречението „В петък Петко сѧ разпинти от кинти“ са с корен „пет“. Не съм убеден, че „разпинти“ е с произход от ст. бг. распѧти (разпъвам), по скоро е със значение „разпадна се на (пет) части“ – „разпети се“. Според Фасмер пѧти (пъна) идва от праславянското *пенти, а пѧть (пет) – от *пенть. Накратко, по-скоро случаят разпъвам-разпинтвам е подобен на коса-коса, мед-мед – омонимия. Кинти се оказа сто, а не пет, макар пак да се използва малка носовка.

Но пък тия размисли ни напомнят за един случай отпреди две хиляди години… Добре е да знаем, да помним. Така не ходим в тъмнина и можем да вземаме решения за собственото си бъдеще.

Красимир Беров, София, вечерта на 27.04.2021

От: Красимир Беров; Създадено: 2021-04-27; Обновено: 2021-04-29