Дон Камило и неговото паство

Тук се обяснява с няколко думи
как се родиха дон Камило и Пепоне и как
продължи животът им.

Как ме дразни мъдростта на „функционерите“, които се загнездват навсякъде, дори на най-неочакваните места, и те дебнат в засада.

Гледат ме с отегчение и съжаление, когато пристигам в последния момент с моите листове, изписани на машина или пълни с драсканици, направени с китайско мастило.

– Винаги в последния момент, винаги със закъснение, този нещастник Гуарески – казват те, макар устните им да остават неми.

В тези случаи аз съм пренаситен с кафе, сода, никотин, умора и сън. Дрехите ми са залепнали за мен, защото не съм се събличал от два-три дена. Имам дълга брада, ръцете ми са мръсни. Всичко ме боли: главата, стомахът, сърцето, черният дроб, устата. Разрошената ми коса пада до носа, ята черни топчета кръжат пред очите ми.

А те ме гледат, поклащайки глави, пълни с глупава премъдрост, и ми казват:

– Защо всеки път оставяш за последния момент? Защо не вършиш работата малко по малко, когато имаш време?“

Аз никога през живота си не съм съжалявал, че съм направил на другия ден това, което съм можел да направя днес.

Ако бях послушал благоразумните функционери, днес нямаше да съм постигнал дори и малкото, което съм.

*

Спомням си го, деня преди Бъдни вечер на 1946 г. Заради празниците се налагаше да приключим работа по-рано от обикновено. Трябваше да „наваксаме“, както казват „функционерите“. Тогава, освен че списвах „Кандидо“1, пишех кратки разкази за „Днес“2, друг седмичник на фирмата, и така, този ден преди Бъдни вечер се оказах, както обикновено, до ушите в беди: вече беше вечер, а аз все още не бях написал материала, който липсваше, за да завърша последната страница на вестника си. Едвам бях успял да напиша, същия следобед, едно текстче за другото седмично издание, а то вече беше набрано и поставено на страницата. Когато ми се обади печатарят: „Кандидо“ трябва да влезе за печат веднага!“, каза ми той.

И така, извадих текстчето от „Днес“, пренаредих го с по-едър шрифт и го хвърлих в „Кандидо“.

– Да бъде както Бог желае! – рекох си аз и тъй като все още оставаше половин час за другия седмичник, надрасках някаква историйка и запуших отворената дупка.

– Да бъде както Бог желае! – повторих си аз.

И Бог наистина искаше да стане това, което стана. Защото Бог не е функционер.

Искам да кажа, че ако бях послушал „функционерите“ и си бях свършил работата навреме, дон Камило, Пепоне и останалата стока от „Малък свят“ щяха да се родят и умрат в навечерието на Рождество 1946 г.

Всъщност най-първият разказ от „Малък свят“ („Изповядан грях") беше разказчето, което бях предназначил за другия седмичник. И което, ако беше излязло там, там щеше и да свърши, както всички останали кратки разкази, и нямаше да има никакво продължение.

Обаче веднага щом го публикувах в „Кандидо“, пристигнаха толкова, ама толкова много писма от моите двадесет и четирима читатели, че написах втора история за премеждията на големия свещеник и големия червен кмет от Низината.3

***

И така, на шега, преди два часа предадох (в последния момент и за отвращение на „функционерите“) двустотната случка от поредицата „Малък свят“.

А преди три часа писмо от Париж ме извести, че първият сборник с разказите на „Малък свят“ е достигнал тираж от осемстотин хиляди бройки във Франция.

Никога не съм съжалявал, че съм направил утре това, което съм можел да направя вчера или преди месец.

Често се натъжавам, когато препрочитам нещата, които съм писал: но дълбоко в себе си не съжалявам много, защото мога да кажа с чиста съвест, че винаги съм се старал да не ги пиша.

Винаги съм се стремял да ги отложа за утре.

*

И така, приятели мои, разказах ви как се родиха моето попище и моят голям кмет от Низината.

Вече към двеста пъти ги вкарвах в играта, принуждавайки ги да правят най-чудатите неща във вселената. Толкова чудати, че често дори са верни.

Знам че е малко досадно: но от друга страна, след като ги доведох на света, какво очаквате да направя с тях? Да ги убия?

Дори не си давам вид на „създател“: не казвам, че съм ги създал. Аз просто им дадох им глас.

Низината е, която ги създаде.

Аз ги срещнах, хванах ги под ръка и ги накарах да ходят нагоре-надолу по азбуката.

И, в края на 1951 г., когато голямата река скъса дигите и заля щастливите полета на Баса, а от чуждестранни читатели запристигаха пакети с одеяла и дрехи „за хората на дон Камило и на Пепоне“, тогава бях толкова развълнуван, сякаш вместо да бъда обикновен идиот, аз бях важен идиот.

Това, което имах да кажа за Низината и за „Малкия свят“, вече го казах в първия том. Пет години по-късно се намирам в пълно съгласие със себе си.

Не знам каква ще е съдбата на тази втора вълна от истории и не ме е грижа. Знам само, че когато бях момче, често сядах на брега на голямата река и си казвах: „Кой знае дали когато порасна, ще успея да премина на другия бряг!“.

Мечтаех да се сдобия с велосипед.

Сега съм на четиридесет и пет години и велосипеда съм го придобил. И често ходя и сядам, както тогава, на брега на голямата река и докато дъвча стръкче трева, си мисля: „По-добре е тук, на този бряг“.

И слушам историите, които ми разказва голямата река, а хората казват за мен: „Колкото повече остарява, по-загубен става“. Обаче това не е вярно, защото аз винаги съм си бил загубен.

Слава Богу.

Авторът

Пармско Ронколе (Roncole Parmense), Май 1953.

От: Красимир Беров; Създадено: 2026-08-30; Обновено: 2026-08-30