Малък свят

Книгата може да бъде закупена, освен от нашия сайт и от следните книжарници:

• Книжарница „Нисим“, бул. „Васил Левски“ № 59, София
  
• Кафе-книжарница „Сиси“, гр. Бѣла Слатина (срещу Районен Съд)
• с. Хайредин, обл. Враца
• „Сиела“ в цялата страна
• „Български книжици“ – ул.„Аксаков №10“, гр.София
• „Екрие“ – София, бул. "България" 104, МБАЛ "Света София Корпус 2 партер

Джованино Гуарески (първи май 1908 – двадесет и втори юли 1968) е вероятно най-известният италиански писател, журналист, хуморист и карикатурист! Трите тома с разказите му за дон Камило, свещеникът с нежно сърце и железни ръце, който разговаря със Спасителя от Разпятието, са преведени почти по цял свят. По тях са екранизирани седем филма, пет копродукции с Франция, с Фернандел в главната роля (най-известната му), които с удоволствие се гледат и днес!

Днешната журнали$тика има какво да научи от него. Много!

• През 1943 е арестуван и мобилизиран в армията за обида към Мусолини.
• За отказ да сътрудничи с нацистите прекарва две години в немски концлагери в Полша и Германия.
• През 1950 e осъден на осем месеца условно за клевета срещу държавния глава Луиджи Ейнауди.
• През 1954 е осъден на година затвор за обида и оклеветяване на държавния глава Алчиди де Гаспери. Уплашени от надигащото се обществено недоволство, властимеющите му предлагат амнистия, ако се извини, но той отказва! Дори не обжалва присъдата и я излежава заедно с натрупването от първата!!! Писателят на добрите хора се радва на уважението на народа дори в затвора. Докато де Гаспери губи почва под краката си, разболява се, оттегля се от поста и умира...
• Отказва предложението на папата да работи за Ватикана.
• Погребението му остава неуважено от представителите на официалната власт!

Остава най-превежданият*, най-продаван**, но и най-обичаният*** съвременен италиански автор. Знам, че звучи малко помпозно, но е точно така.

Вероятно се питате, как така за седемдесет години не се е намерил един „свестен“ преводач, за да преведе най-известния италиански автор? Та го върши селянин и литературно недоразумение като мен?!

Много просто! Предизборният лозунг на Гуарески – „В тъмната стаичка Бог те вижда, Сталин не!“ – води до провал на италианската комунистическа партия на изборите през 1948. Която допреди това е била водеща. Това автоматично го вкарва в „черния списък“.

Иначе щяхме да го изучаваме в училище...

Въпреки огромния си успех, казва за себе си:

„Слушам разказите на голямата река (По), а хората говорят за мен, че колкото по-остарявам, по-загубен ставам! Което обаче не е вярно, защото аз винаги съм си бил загубен!“

* В следното изследване „Mondo Picollo. Don Camillo“ на Гуарески е на второ място след „Пинокио“ на Карло Колоди, и преди „Името на розата“ на Умберто Еко. Сиреч, не е пресилено да кажем, че Гуарески е най-превежданият съвременен италиански писател. „Qual è il libro italiano più tradotto al mondo?”, © 2021 Maremagnum.com S.r.l., Milano, стр. 6.
* Над двадесет милиона копия според Pier Mario Fasanotti, „Il coraggio di Guareschi”, Liberal, 26 aprile 2008, pag. 8.
*** Седем филма и един недовършен поради смъртта на Фернандел.

Контадин Кременски

Дон Камило е лидер на опозицията в селото, тъй като кметът е комунист. Той води съвестно богослужението и извършва всички необходими треби. Комунистите му напомнят за своя атеизъм и му натякват за отживялостта на „религиозните предразсъдъци“, но не могат да се лишат от услугите му.

Понякога се случват малки чудеса. Партийците решават да създадат колхоз (първия в Италия). За тази цел поръчват трактор от Съветския съюз, и наистина го получават. Представянето на трактора обаче се проваля, тъй като той отказва да се движи. Макар и добър механик, кметът Пепоне дни наред не може да открие повредата. Накрая се обръща към свещеника и му предлага да се помоли за успеха на ремонта.

Отец Камило произнася молитва, освещава трактора и той тръгва.

...

Също като класика Манцони, Гуарески вярва, че съществуват достойни клирици и че някои от тях може да са на високи постове. И все пак не споменава папата, освен веднъж, в „Писмо до дон Камило“. Там се изказва иронично за приема, даден от Ватикана на Андрей Громико, и за странните нововъведения, които неговият герой, разбира се, предпочита да не изпълнява.

Всичко това, също като представянето на комунистите, е изпълнено в пародиен и комедиографски дух. Като патриот и консервативен римо-католик, Гуарески се отнася отрицателно към „глобалистичното“ поведение на ватиканските първосвещеници.

Той вижда на дело това, което би могло и да се прогнозира: че за да останат сред силните на този свят, папите са съгласни на всякакви отстъпки от традицията.

Николай Гочев

(към руския превод на „Малък свят“)

Отношението към Гуарески в Италия дълго време е нееднозначно. Поради непримиримите му антикомунистически възгледи, някои дейци на италианската култура възприемат творчеството му с недоверие. Без съмнение, именно политическите убеждения са станали причина за това, името му да не попадне в числото на италианските автори, чиито произведения са преведени на руски език. Което е едно обидно недоразумение – та Гуарески е един от най-превежданите в света италиански писатели, чиито книги се изкупуват на момента.

Днес, когато епохата на господство на идеологията остава в миналото, настава времето на по-широко скроени възгледи. Сред авторите, съпътстващи ме в живота, Гуарески заема главното място преди всичко благодарение на една негова черта, която за мен винаги е била по-важна от каквито и да било политически възгледи: неговата човечност.

Тази черта е много ярко изразена в думите, с които Гуарески съумява да опише своя опит от пребиваването си в нацистки концлагер по време на Втората световна война: „Няма да умра, даже и да ме убият.“. Тези думи, независимо от ироничния изказ, са близки до известното изказване на Солженицин: „Ти се радвай, че си в затвора! Тук имаш време да помислиш за душата си!“.

Източникът на тази сила на духа откриваме в откъса от „Тайния дневник“ (Diario Clandestino, 1949), в който Гуарески е увековечил паметта за унижението и същевременно за възраждането на човека: „Госпожо Германийо! Ти ме запря зад тези решетки и следиш да не би да избягам. Това е безсмислено, госпожо Германийо! Аз няма да избягам, затова пък всеки може да влезе тук. Тук влизат моите привързаности и моите спомени. И това далеч не е всичко, госпожо Германийо! Тук влиза Господ Бог, Който ме учи на всичко онова, което е забранено от твоите предписания. <...> Такава е природата на човека, госпожо Германийо: отвън е много лесно да му бъде заповядвано, а отвътре той е друг и му заповядва само Бог. Ето къде е разковничето, госпожо Германийо.“.

От все същата жизнеутвърждаваща сила са пронизани разказите от поредицата „Малък свят“: те ни носят минути на радост и веселие и ни поддържат при тъжните обстоятелства, с които не рядко се сблъскваме в нашето не просто време. С огромно удоволствие най-накрая (благодарение на блестящия превод на Олга Гуревич и ценното съдействие на издателство „Книжен център Рудомино“) можем да представим тази книга на руския читател.

Правим това, та всеки читател да може да напомни както на приятел, така и на не-приятел – във всеки човек, каквато и да би била съдбата му, го има това, което дава надежда: „Няма да умра, даже и да ме убият“.

Адриано дел'Аста
Директор на Италианския културен институт в Москва, професор в Католическия университет в Милано, преводач на Н. Бердяев, В. Соловьов, П. Флоренски, голям познавач на руската литература и философия.

Ангелът от 1200-та година

Почина старият Басини и в завещанието му намериха написано: „Оставям всичко на протойерея, за да позлати ангела върху камбанарията на църквата. Да заблести, така че отгоре да мога да видя къде е моето село.“

Ангелът беше на върха на кулата и отдолу не изглеждаше нищо особено, защото кулата беше висока. Но когато направиха скеле и се качиха, се видя, че е с почти човешки ръст и ще трябва доста злато, за да се позлати.

Пристигна един специалист от града и се покатери по скелето, за да проучи работата, но не остана дълго горе. Слезе след няколко минути много впечатлен:

– Един Архангел Гавриил от кована мед – обясни той на дон Камило. – Необикновена красота. Автентична творба от 1200-ната!

Дон Камило трябваше да наведе глава, за да погледне човечето:

– Как може да е от 1200-ната, щом църквата и камбанарията са на не повече от триста години? – възрази той.

– Върша тоя занаят от четиридесет години и съм позлатил хиляди статуи! Ако тази не е от 1200-ната, ще ви я позлатя безплатно!

Дон Камило беше човек, който се чувстваше най-добре стъпил здраво на земята, но работата дотолкова възбуди любопитството му, че се покатери заедно с човечето по скелето до върха на камбанарията и погледна ангела в лицето.

Остана с отворена уста, защото ангелът действително беше изключително красив.

Дон Камило слезе много разстроен: как е могъл такъв красив ангел да свърши на върха на кулата на бедна селска църква?

Той слезе и дълго рови в архивите на църквата, за да намери някакво обяснение на загадката, но така и не намери нищо.

На следващата сутрин специалистът се върна от града с още двама господа, които също се качиха на кулата. И когато слязоха, повториха пред дон Камило това, което беше вече казано: Един истински шедьовър от 1200-ната. Без никакво съмнение.

Бяха двама професори от художествените среди, две големи имена, и дон Камило им благодари трогнат.

– Много е красив! – прехласваха се те. – Един ангел от 1200-ната върху камбанарията на тази бедна църква – това е голяма чест за цялото село!

След обяд дойде и един фотограф, които се качи горе и засне ангела от всички страни. А на сутринта в градския вестник се появи дълга статия, придружена с три снимки, в която ставаше дума за ангела. Като накрая се заключваше, че би било истинско престъпление да се остави този скъпоценен шедьовър там горе, за да се руши от стихиите. И че художественото наследство принадлежи на културата и цивилизацията, и трябва да се вземат мерки, и все в тоя дух. Нещо, което накара ушите на дон Камило да пламнат.

– Ако онези проклетници от града мислят да ни отмъкнат ангела, много са сбъркали – сподели той със строителите, който подсилваха скелето около кулата.

– Сбъркали са, и още как – отвърнаха му строителите. – Нашето си не се пипа!

Дойдоха още хора, все важни клечки, даже и от епископството. Всички се качиха да видят статуята, а като слязоха казаха на дон Камило, че е ужасно престъпление да се остави такава красота изложена на дъжда и студа.

– Добре, ще му купя дъждобран! – изкрещя накрая дон Камило. И тъй като му възразиха, че така не се разсъждава за подобни сериозни дела, той заразсъждава:

– Във всички градове по света има статуи, истински произведения на изкуството, които от векове стоят по улиците и площадите! Под дъжда и снега! И никому и на ум не му идва да ги прибере на закрито. Защо ние трябва да прибираме на закрито нашия ангел? Защо не идете в Милано и не кажете на миланците да свалят Мадоната от Дуомо¹ и да я приберат на сухо, за да не се съсипва? Дали пък миланците няма да ви подберат с ритници, а?

– Мадоната от Милано е съвсем друго нещо – отговори един от важните господа.

На което дон Камило отвърна:

– Обаче ритниците са си съвсем същите, както в Милано, така и тук!

И понеже хората, които се тълпяха около дон Камило в двора на църквата, взеха много присърце думите му, ония се отказаха да настояват и си тръгнаха.

Не след дълго градският вестник поднови атаката.

Било престъпление да се остави ангел от 1200-ната, един ангел толкова красив, на произвола на съдбата, на върха на камбанарията в едно забутано селце в Баса. И не защото някой искал да отнеме ангела на селото, а защото самото селце, благодарение на ангела, би могло да се превърне в туристическа забележителност, стига статуята да бъде поставена на някое достъпно място. Кой почитател на изкуството би отишъл в някакво си затънтено селце в Баса, за да гледа от площада статуя, запокитена на върха на една камбанария? Виж, съвсем друго ще бъде, ако ангелът е в църквата. Ангелът се внася в църквата, прави се отливка, а след това едно точно копие, подобаващо позлатено, се поставя на върха на камбанарията.

Хората прочетоха статията и започнаха да мърморят, че наистина, докато ангелът си стои на върха на камбанарията, никой не може да види красотата му.

Виж, в църквата всички щяха да могат да го видят, камбанарията нямаше да загуби нищо, защото щеше да си има своя позлатен ангел, съвсем същият като предишния.

Важните клечки от църковното настоятелство обсъдиха въпроса с дон Камило и в края на краищата той реши, че не е редно да настоява. Когато свалиха ангела от камбанарията, цялото село се събра на площада и в продължение на няколко дни ангелът остана в двора на църквата, защото всички искаха да го видят и да го пипнат. Дойдоха хора и от съседните села, защото се разнесе мълвата, че това е чудотворен ангел.

Когато се стигна до направата на калъпа за изливане на копието, дон Камило бе непреклонен:

– Ангелът не мърда оттук. Донесе си инструментите и направете отпечатъка тук.

Старият Басини, след като уредил всичките си сметки и дела, беше оставил повече от достатъчно пари, за да позлати не един, а десет ангела, така че имаше пари и за бронзовото копие, което щеше да бъде поставено на камбанарията.

Когато копието пристигна, вече искрящо с чисто злато, хората дойдоха да го видят и заключиха, че е шедьовър.

Свериха го сантиметър по сантиметър с първообраза и всичко беше съвсем точно по начин, който удивляваше.

– Ако и другата статуя беше позлатена, никой не би могъл да ги отличи една от друга – казаха хората. Тогава дон Камило го замъчиха угризения.

– Ще позлатя и истинската статуя – реши той. – Пари има.

Тук отново се намесиха всезнайковците от града и изтъкнаха стотици доводи защо оригиналната статуя не трябва да се позлатява, но за дон Камило всичко беше ясно:

– Тук изкуството няма нищо общо! Тук става дума за стария Басини, който остави парите си на мен, за да позлатя ангела от камбанарията. А ангелът от камбанарията е този. Ако не го направя, значи не изпълнявам последното желание на мъртвия.

Междувременно новият ангел беше вдигнат и поставен на камбанарията, а специалистите се заеха да позлатят и стария и бързо го завършиха.

Старият ангел беше поставен в църквата, в една ниша близо до входа, и в този си вид, целият от чисто злато, караше всеки да зяпне от изумление.

Нощта след откриването дон Камило не успя да заспи. Към десет стана и слезе в църквата да види своя златен ангел.

– Тринадесети век – заговори се той с ангела, – а тази бедна църква се е появила преди няма и триста години. Значи ти си съществувал четиристотин години преди построяването ѝ. Как си се озовал на върха на тази камбанария? Кой те е донесъл?

Дон Камило погледна големите криле на Архангел Гавриил, после изтри потта от лицето си. Хайде де! Как е възможно един ангел от мед да прелети над стрелата на една камбанария?

Ангелът беше вътре в нишата, предпазен с голямо кристално стъкло в рамка, което можеше да се отваря. Дон Камило припряно разрови в джоба си за ключа и отвори стъклото.

Как може един ангел, свикнал да живее там горе, да остане заключен в тази кутия? Беше сигурен, че на ангела му липсва въздух.

Спомни си за завещанието на стария Бассини: Оставям всичко на протойерея, за да позлати ангела върху камбанарията на църквата. Да заблести, така че отгоре да мога да видя къде е моето село.

„Оттам, отгоре старият Басини не ще да види да блести неговият ангел“ – помисли си Дон Камило. – „Ще вижда да блести един фалшив ангел. А бе пожелал да вижда сиянието на този тук...“

Той се вцепени от ужас: защо да мами стария Басини?

Дон Камило отиде та коленичи пред Христос на главния олтар:

– Иисусе, защо измамих стария Басини? Защо послушах ония дръвници от града?

Христос не му отговори и той се върна обратно при ангела:

– От триста години ти наглеждаш тези ниви и този народ. От триста години ти безмълвно бдиш над тая земя и над тия хора. Или дори от седемстотин, защото тази църква е построена върху развалините на една много стара църква. Спасявал си ни от войни, от глад, от чума. Колко ли мълнии си отклонил надалече? Колко ли бури си прогонил? От триста години или дори от седемстотин си изпращал с последно сбогом на небето душите на мъртвите. Твоите крила са трептели с ударите на камбаните: тъжни камбани, щастливи камбани. Векове на радости и скърби са затворен в твоя метал. А сега ти си затворен тук без въздух в тази позлатена клетка и няма да видиш повече слънцето, и няма да видиш повече синьото небе. На твоето място е един фалшив ангел, който идва от Сесто Сан Джовани, и в чийто метал са затворени само псувните на леярите, отровени от политика.

– И този фалшив ангел е заел твоето място. Някой озарен от вярата творец е изковал твоя метал с удари на чука, оформил те е милиметър по милиметър: чудовищни и безбожни машини са създали другия, въпреки че е точно като теб. Но докато във всеки милиметър от твоя метал има от вярата на неизвестния майстор от 1200-ната, в метала на другия е само студеното безбожие на машината. Как би могъл един такъв студен и безразличен фалшив ангел да ни защити?! Какво ще го интересуват нашите ниви и нашите хора?!

Беше вече единадесет през нощта. Една нощ, изпълнена с тишина и мъгла. Дон Камило излезе от църквата и пое в тъмното.

***

Пепоне слезе веднага и изгледа лошо дон Камило.

– Трябваш ми – каза дон Камило. – Сложи си наметалото и ела с мен.

Като пристигнаха в църквата, дон Камило посочи блестящия от чисто злато ангел и каза:

– Защитавал е теб, твоя баща, твоята майка, бащата и майката на твоя баща и тези на твоята майка. Трябва да защити и твоя син. Трябва да се върне на мястото си.

Пепоне изгледа Дон Камило:

– Да не сте полудял?

– Да – отвърна свещеникът. – Но колкото и да съм полудял, няма да се справя сам в лудостта, която съм намислил. Необходима ми е помощта на луд като теб.

Скелето още стоеше около кулата, Дон Камило си напъха расото в панталоните и се заизкачва нагоре. После дойде Пепоне с подемника.

Бяха само двама, но бяха луди и силни за шестима. Закачиха фалшивия ангел с ремъците, свалиха болтовете, с които беше закрепен на пиедестала, и спуснаха статуята на земята.

После на ръце я внесоха в църквата. Махнаха истинския ангел и поставиха фалшивия на неговото място.

След това с подемника вдигнаха горе истинския ангел.

За закрепването на другия ангел към стрелата бяха необходими петима мъже. Те го направиха само двамата.

Смъкнаха се от скелето и хукнаха към стаята на дон Камило. Бяха вир вода от пот и мъгла, ръцете им бяха изпожулени. Дадоха си сметка, че е пет часа сутринта.

За да намерят сили да помислят, те запалиха голям огън в камината и изпиха две-три бутилки вино.

Тогава се замислиха какво са направили и ги обхвана голям страх.

Разсъмваше се. Отидоха да погледнат през прозореца и ангелът беше там, на върха на кулата.

– Невъзможно е – заекна Пепоне.

Тогава го обзе ярост и той се обърна към дон Камило.

– Защо ме накарахте да направя това?! – изкрещя. – Какво общо имам аз с това проклето нещо?!

– Това не е проклето нещо – отвърна дон Камило. – Има вече твърде много фалшиви ангели по света, които работят за силите на злото. Имаме нужда от истински ангели, които да ни защитават.

Пепоне се намръщи с отвращение.

– Обичайните глупости на църковната пропаганда – каза той. И си тръгна, без да се сбогува.

После, когато беше вече пред вратата на къщата си, нещо го накара да се обърне и да погледне нагоре към върха на камбанарията, където, огрян от първите лъчи на слънцето, блестеше ангелът.

– Здравей, другарю – бодро промърмори Пепоне, сваляйки шапката си.

А през това време дон Камило, коленичил пред главния олтар, казваше на Разпнатия Христос:

– Иисусе, не знам как успяхме да го направим!

А Христос не отговори, но се усмихна, защото Той знаеше.

1. Мадоната от Дуомо е позлатена статуя от кована мед върху най-високата стрела на миланската катедрала. Дуомо – Миланската катедрала или Дуомо (на италиански: Duomo di Milano, на ломб. Domm de Milan). Понятието „дуомо“ е известно от XII век (според други източници – от X век). Произходът на думата е от лат. domus – „дом“, под което се подразбира domus Dei – „Божи дом“.

Ето още един разказ от преведените на български от Контадин Кременски двадесет и шест от общо 346 издадени разказа на италианския писател.  Превеждан на множество езици, но не и на български. Доколкото ни е известно, през 1970 г. в едно издание на в. „Стършел“ (101 усмивки Хумористични разкази, фейлетони, стихове и епиграми от страниците на в-к Стършел. Сборник. 1970 год.) е бил издаден един разказ, преведен от Георги Куфов от френски.

И така, ние имаме честта за първи път да представим на българските читатели този значим италиански писател, преведен от италиански.

Междувременно Теодора Берова завърши работата по редактирането на превода и добавянето на доста бележки под линия, за да може читателят да разбере повече за „Малкия свят“. Аз пък (Красимир Беров) започнах работа по странирането и подготвянето на книгата за печат.

Също така, се радвам да споделя, че доц. д-р Николай Гочев – дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ по антична гръцка литература, превел няколко класически произведения, включително цялата „Метафизика“ на Аристотел, изключителен познавач на европейската култура – се съгласи да напише предговор за книгата.

Колхозът¹

Като дойдоха да му кажат, че народът е окупирал Гйяие², Боскини тъкмо преглеждаше сметките за млякото. Това си е сериозна работа, но той остави всичко, нареди да впрегнат коня в двуколката и тръгна да види.

По пътя срещна старшината на карабинерите, който се връщаше в селото, въртейки педалите на велосипеда като полудял!

– Отивам да се обадя да ми изпратят подкрепления от града – обясни задъхано. – Ние сме само четирима и няма да успеем да изгоним развилнялата се тълпа!

Боскини се засмя:

– И защо искате да ги изгоните? – попита той. – Веднъж да намеря глупаци, които да се заемат с Гйяие, и Вие искате да ми избягат?! Оставете тази работа, старшина!

Една нива от сто биолки³ е сериозно нещо, а Гйяие бе и нещо отгоре, но земята беше такава, че ако засееш жито, раждаше камъни.

И след като се пробваха Бог знае колко арендатори и съдружници, накрая имотът остана да пустее. И така от поне десет години,

но народът чак сега се беше усетил и го бе окупирал, развявайки знамена и плакати със стряскащи думи.

Веднага щом Боскини се появи на пътя за имението, го посрещнаха заплашително и го спряха. Пепоне пристъпи и каза сурово:

– Набийте си го добре в главата, че ние сме тук! И ще останем! Ако Вас земята не Ви интересува, тя е нужна на гладния народ!

– Добре – отвърна Боскини. – Но възможностите са само две! Все пак има закони и не съм ги измислил аз: или се измитате от моята собственост, или просто го наемете!

– Какво? Искате да спекулирате с нищетата на гладните? – попита Пепоне.

– В никакъв случай, като вземем предвид сумата, която ще ви поискам – отговори Боскини. – Ако сключим договор, ще ви го дам за една лира на година. Дайте ми пет лири и сте наред за пет години.

Пепоне го изгледа подозрително.

– Каква проклета измама сте замислили? – осведоми се той.

– Никаква измама, защото ще го запишем черно на бяло и ще се подпишем пред нотариуса – увери го Боскини. – Искам просто да се позабавлявам. Интересно ми е какво ще успеете да направите сред тези проклети камънаци.

Редовният договор бе сключен и подписан пред нотариус и Пепоне взе под аренда Гйяие за пет години, като плати петте лири наем предварително, всичко това от името на Народна Земеделска Кооперация.

И в тържествена прокламация, без да засяга подробностите на договора, той обяви на света, че „първият колхоз на републиката е роден на бреговете на италианската Волга, извоюван със саможертвата и дързостта на хората“.

Учредяването на един колхоз не е шега работа. Трябва да разберете как работят дружествените стопанства в демократичните страни, да съставите правилник, устав, да определите работните смени, да проверите заявленията от кандидат-колхозниците и т.н.

Боскини издържа три месеца, без да погледне какво става в Гйяие. Но накрая един ден отиде и като видя, че не бяха поместили и едно камъче и всичко си беше като преди (като изключим червеното знаме на върха на висок стълб, забит насред хармана), отиде при Пепоне и му каза:

– Когато съжалиш за сделката, аз ще ти върна петте лири и забравяме за всичко!

Пепоне се изхили доволно:

– Ние идваме от много далече и отиваме много далече! – отвърна той. – Ние не бързаме: първият петгодишен план вече работи отлично. Който доживее, ще види.

Колхозът на Гйяие се превърна в забавлението на всички реакционери в околностите и постоянно идваха и си отиваха хора, които се навъртаха наоколо, за да любопитстват и злословят. Но имотът си оставаше пустеещ.

Накрая бомбата избухна и народът беше призован на площада да чуе съобщения от изключителна важност.

Подготвиха всичко много добре и пристигнаха хора от всички краища на общината и дори от близките общини. И когато площадът беше пълен като яйце, Пепоне се появи на подиума, украсен в червено.

– Другари – каза той. – Моментът е тържествен. Славният съветски народ ни протяга братската си ръка и изпраща на Народната Земеделска Кооперация своята осезаема помощ!

И продължи със същия тон да обяснява за съществената разликата между тези, които искат мир и тези, които искат война, както и за други съществени неща. След това заключи, че след като думите идват от Запада, а фактите – от Изтока, той ще предостави на народа точни факти.

– Направете път на цивилизацията, която идва! – изкрещя накрая Пепоне.

И народът направи път. Между двете крила на тълпата се приближаваше тържествено, предвождан от страховита редица мотоциклети, един величествен руски трактор на вериги, отреден за колхоза на Пепоне.

– Направете път на цивилизацията и на мира – викна пак Пепоне и музиката запердаши Бандера роса.

Беше такъв тържествен момент и точно в този момент тракторът спря, а беше много жалко, защото момченца и момиченца, облечени в червено, с огромни букети цветя, стояха, готови да ги хвърлят върху царствената машина.

Тънкия, който беше на кормилото, скочи и започна да бърника под капака на двигателя, но се обърна към подиума и разпери отчаяно ръце. Не разбираше нищо.

Тогава Пепоне напусна подиума и с кръвясали от бяс очи се насочи към трактора.

– Проклет саботьор – каза тихо на Тънкия. – После ще си разчистим сметките, ти и аз!

За Пепоне не съществуваше двигател, който може да крие някакви проклети тайни. Свали си сакото и се зае да работи с ключовете, но след две минути главата на един болт остана в ръцете му. Не можеше да се направи повече нищо.

– Машината е великолепна – каза на висок глас той. – Машината е отлична, но саботьорите са твърде много в този мръсен свят!

Във всеки случай, тракторът не можеше да бъде зарязан там, насред площада. Трябваше на всяка цена да го прекарат покрай подиума, на който подиум, освен останалите, беше и представителят на провинциалната Федерация⁴.

Белети им зае своя американски „Фордсън“⁵ и така, теглен от войнолюбивия Запад, Изтокът премина пред подиума и беше отрупан с цветя.

Междувременно обаче, като се изключи дребното произшествие, тракторът си беше там и можеше да се чуе, защото тракаше на проклетия. А имаше още и един як плуг, което означаваше,че Пепоне е бил прав, когато казваше, че петгодишният план е напълно пуснат в действие.

Пепоне жадуваше за разплата и работи цялата нощ по трактора. После работи и целия ден, защото намери сума ти дребни нещица, които не бяха в изправност.

В крайна сметка обаче той успя да изготви едно историческо обявление:

Колхоз Гйяие на Народната Земеделска Кооперация

Обявление № 1

В събота сутринта, с дейното участие на всички общински власти, работата по разчистването и подготовката на извоюваната от народа земя ще започне с кратка и вълнуваща церемония. Земята на селяните!

Да живее Мирът! Да живее Трудът!

Настъпи съботното утро и в Гйяие заприижда маса народ. Пепоне обясни накратко значението на събитието, след това най-възрастният работник от колхоза грабна манивелата, за да запали двигателя. На кормилото беше най-младият колхозник и във всичко това имаше изискано-алегоричен подтекст.

Духовата музика отпердаши пролетарски химн: старецът завъртя манивелата и после падна на земята, стенейки. Откатът му бе счупил дясната ръка. Само по-близките го забелязаха, защото Пепоне скочи на неговото място и запали двигателя.

Народът крещеше възторжено и тракторът, погръмвайки весело, потегли. Продължи наистина царствено цели шест метра, а после спря. Пепоне се намеси и само след половин час настройки приведе двигателя в отлично работно състояние и машината тръгна отново.

След тридесет метра се случи нещо любопитно: тракторът се завъртя рязко и скъса обтегачите на плуга, продължи проклетото завъртане около себе си и прегази плуга, счупвайки гредата му на две.

Дясната верига просто се беше скъсала, водачът беше изхвърчал и тракторът се въртеше в кръг.

Въздействието върху хората беше най-различно: имаше някои, които този ден бяха пияни от радост, а много други ги заболя коремът от смях.

Пепоне щеше да се пръсне от бяс! Повредите бяха толкова значителни, че работи четири дни, докато оправи трактора, така че да се държи като трактор, и да възстанови плуга, така че да се държи като плуг.

Работата в колхоза този път започна почти нелегално. Никой не го обяви, но всички го знаеха и когато тракторът потегли, за да продължи започнатата бразда, плетовете и храстите около Гйяие бяха пълни с любопитни очи.

Очакването беше мъчително! Но не останаха разочаровани – по средата на браздата тракторът заседна и видяха Пепоне да подскача и крещи като побъркан.

Сега вече Пепоне работеше изключително по трактора, но оранта не вървеше. Просто защото руският трактор, тъкмо оправен, минал не минал двадесет метра, и се запъваше като муле.

Изобщо, мъката не даваше признаци за свършване.

*

Една вечер дон Камило четеше в енорийския дом, когато се появи Пепоне.

– Преподобни, тук политиката няма нищо общо. Тук има земя за оран, земя за възраждане! За да има хляб за гладните!

– И какво? – попита спокоен дон Камило.

– Това, че вече не знам какво има на тоя трактор в търбуха. Не върви и не върви! Щом го оправя отдясно, се разваля отляво. Потегна го отдолу, и се разбрица отгоре.

– Това е енорийски дом, не ремонтна работилница – обясни дон Камило.

– Моторът ми е отвън – продължи Пепоне – и ще трябва само минутка. Елате да благословите този прокълнат трактор, защото трябва да има всичките проклятия на света в търбуха си!

Дон Камило поклати глава:

– За един болшевишки трактор няма да се помръдна, та ако ще и да е на умиране!

Пепоне стисна юмруци и изхвърча, но малко по-късно дон Камило вече въртеше педали към Колхоза.

В Гйяие всичко потъваше в сумрак. Имаше малко светлинка само на двора: седнал насред купчина железа с един гаечен ключ в ръка, Пепоне гледаше тъпо трактора, по който беше работил осем часа без прекъсване.

– И какво? – попита дон Камило.

– Вече нищо не разбирам – изпъшка Пепоне, хващайки се с две ръце за главата. – Прегледах всичко, проверих всичко, нагласих всичко, опитах всичко. И не върви. И не върви!

Отчаянието на Пепоне беше необятно, като унинието на голата земя, като тишината на нощта. А над водите на голямата река препускаше пролетният вятър.

Дон Камило се приближи до машината, поръси я със светена вода и прошепна думите на обреда.

Когато свърши, Пепоне завъртя манивелата и машината запали, трещейки и пушейки, сякаш гонеше дявола през изпускателната си тръба.

Пепоне се качи, седна зад кормилото и включи на скорост.

Машината пое към наченатата бразда.

И повече не спря.

1. Колхоз – от руски: колективное хозяйство (общо, задружно стопанство). В СССР – селскостопанско предприятие, в което средствата за производство и разпределянето на резултатите от труда са под общественото управление на неговите членове. Подобно е на българското ТКЗС (трудово-кооперативно земеделско стопанство) от времето на социализма. (бел. ред.)
2. ghiàia – чакъл. Ghiaie [ˈɡjaːje] (Gére [ˈʤeɾɛ] на диалекта на Бергамо) е част от Бонате Сопра, в провинция Бергамо. От латинското glārea (на топченца) или grānum (зърно, ядро). (бел. ред.)
3. Биолка или моджио – типична селскостопанска мерна единица за площ в област Емилия, със стойности (в зависимост от площта) от най-малко 3 дка, и стигащи до 6 дка. (бел. прев.)
4. Federazione Giovanile Comunista Italiana – Италианска комунистическа младежка федерация, основана 1921 г.
5. Марка селскостопански трактори, произвеждани от предприятията на Хенри Форд в САЩ (1917-1928), Ирландия (1919-1932) и Великобритания (1933-1964).

↑