Нова земя (ново!)

Това е буквална възстановка (буква по буква) на първото издание от 1896 г. на рома­на, продължение на „Под игото“, а не фототипно издание.

Направено е по втория тираж от общо шест тиража по 1000 бр., отпечатани с названието „Издание“. Възстановено е копието, предоставено свободно в мрежата от Варненската регионална библиотека „Пенчо Славейков“.

Единствените промени са по еднородността на правописа и поправяне на печатните грешки. Затова наричаме това възстановено издание „СЕДМО“.

Буквите Ѫ и Ѣ в думите изгласят различно в зависимост от местния говор. Четете ги, както бихте ги произнесли на местното си наречие. Това е и предназначението им – да обединят местните говори в единен правопис. Краесловните Ъ и Ь просто озвучават съгласната буква пред себе си.

Към словния плет са добавени бележки под линия. Отнасят се до преводи на откъси от чужди езици – френски, немски и турски, и някои споменати личности, места и събития. Те помагат за по-пълно разбиране на съдържанието.

Освен бележките под линия добавихме „РѢЧНИКЪ“ на всички използвани остарели, рядко срещани и думи, срещани само в някои български говори.

Поради множеството споменати личности и събития, счетохме за нужно да добавим и приложение „СВИДѢТЕЛСТВА“. То съдържа снимки на по-важните за книгата споменати личности, карти и кратки исторически справки. Познаването на историческите обстоятелства помага за схващане духа на онова време.

В приложението „БѢЛѢЖКИ“ ще намерите впечатления, описание на правописа и на въведените по­правки, както и технически по­дробности по изработката на изданието.

Речникът, бележките под линия и правописните бележки в края правят възможен прочита на книгата без особена езикова подготовка, сиреч – подходяща за четене от най-широк кръг читатели, включително ученици от основното училище.

Студио Беров Ⱄ, май 2025

⸻ 🙤 🙦 ⸻

    1. Да предостави на най-широк кръг съвременни български читатели изданието от 1896 г.;
    2. Да представи състоянието на езика ни от края на XIX век;
    3. Да запознае читателя с употребата и предназначението на изхвърлените от азбуката ни букви Ѫ и Ѣ, както и с предназначението на краесловните ерове – Ъ и Ь;
    4. Да покаже, че Вазовият език е достъпен и за съвременния читател с малко помощ от издателя;
    5. Да подготви читателя за четене на по-стари произведения на български език;
    6. Да запознае читателя със състоянието на държавността ни и духа на онова време. Вазов рисува художествен образ на тогавашното българско общество и предобраз на днешното му състояние. В този смисъл книгата е пророческа;
    7. Да пренесе Вазовото послание във времето с оглед на бъдещите предизвикателства пред отделната личност и народа ни;
    8. Да изиска по-високо мерило за качество на издаваната в България книжнина, като покаже как би могло да се подходи към такива произведения, без те да бъдат осакатявани чрез „преводи“ и преразкази.

„Нова земя“ е роман, замислен от Иван Вазов като продължение на „Под игото“, и наистина в него присъстват герои, които познаваме от емблематичната творба на патриарха на българ­ската литература. Новият роман обаче не е посрещнат радушно от всички литературни критици и до днес остава в сянката на „Под игото“. Той отразява нравите в следосвобожденска България, различните идеологически, културни и политически възгледи. Публикуван е за първи път през 1896 г. и претърпява още 6 издания. След 1945 г., когато се въвежда отечественофронтовският правопис, са направени нови издания с новия правопис. През 2019–2021 г. се появиха и нови издания със съвременен правопис. Освен това романът е включен в томовете със събрани съчинения на големия български писател.

Настоящото издание се отличава от изданията от последните 80 години по това, че се връща към ранните издания, направени с правописа на времето преди 1945 г., правопис, с който си е служел и самият Иван Вазов. Всъщност в десетилетията след Освобождението се предлагат различни правописни проекти, свикват се специализирани филологически комисии, за да се унифицират различаващите се в детайлите възрожденски правописни практики, като голяма е ролята на Министерството на народното просвещение. Самият Иван Вазов като принципал на това министерство подготвя правописно упътване, но правителството на Константин Стоилов се оттегля в началото на 1899 г., преди да е окончателно приет този правописен проект. Предлаганият от Вазов правопис е близък до авторитетния по онова време Дринов правопис и ляга в основата на правописния вариант, предлаган от следващото правителство, в което министър на просветата е Тодор Иванчов. През 1899 г. е приет първият официален български правопис, известен като Дриновско-Иванчевски. По-късно дискусиите и реформите продължават, но общото за почти всички правописни проекти до 1945 г. е използването на т.нар. „исторически букви“: т. нар. е двойно (ѣ) и ъ широко (ѫ), както и на краесловни ерове. Иван Вазов е пишел с такъв правопис, предлагал е такъв тип правопис и затова е важно днес читателската публика да познава творбите му и с оригиналния им правопис. Още повече че използването на тези букви е продължение на старата българска традиция – на старобългарския правопис, създаден от светите братя Кирил и Методий и техните ученици през втората половина на IX век и утвърден сред българите от българските клирици и владетели Борис, Симеон и Петър в края на IX и през Х век. Отначало на старобългарски език се е пишело с глаголица, но създадената в североизточнобългарските земи кирилица следва в голяма степен правописните правила на глаголическата традиция, буквата ѣ заменя глаголическата буква Ⱑ, а ѫ – Ⱘ. Кирилските букви за ят (ѣ) и за задна носова гласна (ѫ) са създадени вероятно още в последните декади на IX век от български книжовници и се използват векове от българ­ските книжовници. Буквата ѣ е създадена, за да означи звук, който днес е запазен само в някои български диалекти, например в Родопите – той е звучал като /е/, но с по-широко отваряне на устата като /а/, т.е. нещо средно между /е/ и /а/. Вероятно в редица диалекти, а може би и в книжовното (литургичното) произношение се е задържал дълго, защото Константин Костенечки в своя трактат за правописа (за буквите) от 20те години на XV век обяснява, че буквата ѣ означава звук, подобен на това, което са чували в гръцката дума κρεας, т.е. звук между /е/ и /а/. Като изключим диалектите, които и до днес пазят това широко е, в останалите български диалекти този старобългарски звук се е променил по различен начин – в едни е дал винаги /е/, например голем, големи, бел, бели, белота, вера, верен, грех, грешка, грехота, а в други в едни условия е преминал в /’а/ (или може да се представи като йа, ьа, което се означава днес с буквата я), а в други фонетични условия – в /е/, както е и в съвременния книжовен изговор (т. нар. променливо я): голям, бял, вяра, грях, но големи, бели, верен, грешка, грехота. Писането на тези думи с буквата ѣ едва ли би затруднило читателя днес: грѣхъ, грѣшка, грѣхота, бѣлъ, бѣли и пр. 

Тази буква се е използвала в средновековните славянски ръкописи на старобългарски книжовен език не само сред българите, но и сред други южни и източни славяни. Употребявала се е в писмената традиция на сръбски език и на източнославянските езици през XVIII, XIX и началото на ХХ век. В новобългарския правопис тя се е пишела по етимология – там, където е била в старобългарски, например рѣка, грѣхъ, вѣра, пѣхъ, тѣхенъ, нѣчии и др.. Пишела се е и във форми за минало време: седѣхъ, горѣхме, бѣхте, в определителния член за множествено число, например женитѣ, ученицитѣ, във форми за мн.ч. на местоименията, като тѣ, тѣзи, онѣзи и др., в наречията, като послѣ, нагорѣ и др. Различно в правописните проекти са се пишели представките и предлозите с етимологичен ят – в едни издания виждаме е, като днес, предъ, следъ и пр., а във Вазовския правопис и в ранните издания на „Нова земя“ – с ѣ, като прѣзъ, чрѣзъ, срѣдъ, прѣ-. 

Буквата ѫ в средновековния период и в новото време остава специфична за българската книжовна традиция. Тя е създадена в старобългарския период, за да означи изговор на /о/ с носов призвук (като он), а може би в следващите епохи в някои говори е звучала като ън, ан, т.е. при изговор издишната струя се озвучава не само в устната кухина, но и в носната. Тази носова гласна се е пазела дълго в българските говори, дори и през XIX–XX век, че и до днес в крайни южни български говори, повечето извън територията на съвременна България – засвидетелствани са форми като рънка, ранка (ръка), при дъмбо́ (при дъба), крънк (кръг), пънт или пант (път) и др. Днес наследниците на този носов звук са разнообразни в останалите български диалекти – в много от тях е /ъ/, както е прието и в книжовния език (ръка, мъка, дъб, кръг), в други е /а/, /ȏ/, /ȇ/, например в Ботевградско „вървим по пакьа“. Буквата ѫ се е пишела в българската книжнина векове наред по етимология – там, където е била в старобългарски, например мѫка, рѫка, дѫбъ, крѫгъ, пѫть, крѫгъ и др. Съвременният български читател лесно ще разбере тези написания, ако произнася буквата като /ъ/. По етимология буквата се е пишела и в сег. време, 1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч., а при някои глаголи, за да се означи предходен мек консонант, се пише и ѭ, например пишѫ/ пишѫтъ, благодарѭ/ благодарѭтъ, пѣѭ/ пѣѭть. Наистина и досега правоговорът изисква тук да се произнася /ъ/ според изговора в голям брой български диалекти. В правописните упътвания от XIX и първата половина на ХХ век има разнобой: едни препоръчват този начин на писане на тези глаголни окончания, а други предпочитат -а/-ат, -я/ят, както е и днес (пиша/ пишатъ, старая се/ стараят се). В първите издания на „Нова земя“ се пише в тези окончания ъ широко (ѫ), а след гласна – ѭ,  например благодарѫ, останѫ, па­зѫтъ, стараѭ се. Във Вазовския правопис и в „Нова земя“ буквата ѫ се пише по етимология и в окончанието за 3 л. мн.ч. на простите минали времена: -хѫ (днес -ха), например минахѫ, станахѫ, наближавахѫ. 

Буквата ѫ се е използвала в средновековните ръкописи, писани на старобългарски книжовен език в българските и влахо-молдовските книжовни средища, докато в правописа на южнославянски и източнославянски ръкописи, написани на старобългарски книжовен език, тя е била заменена с Ѹ според местния изговор (например мѹка, рѹка, крѹгъ). Така и в книгите на сръбски и на източнославянските езици през XVIII, XIX и началото на ХХ век тя не се използва и остава типична за българския правопис от IX в. до 1945 г.
Използването на стария правопис в настоящето издание приближава читателя до времето, когато е работил Вазов, до неговия почерк, грамотност, предпочитания като писател и като министър на просветата. Чрез това издание се оказва и дан на първоучителите, светите солунски братя и техните ученици, на хилядите български книжовници, писали векове с ѣ и ѫ, запазили българската книжовна традиция и правопис, независимо от нелеките условия, в които са живеели и работили. Това издание е ясна връзка с корените на българската книжовна култура и се надявам, че историческите букви не биха затруднили никого, ако мислено се заменят с фонемите на съвременния правоговор или диалекти: ѣ с /е/ и /⁠йа, ьа⁠/ = я, а ѫ с /ъ/ или според диалектно произношение с /⁠а/, /⁠ȏ/ и др., както са правили предшествениците ни през XIX и първата половина на ХХ в.

проф. Маргарет Димитрова

Книгата може да бъде намерена и в следните други книжарници:

• www.ozone.bg
• Ирис – бул. Цар Симеон 29, Бургас
• „Български книжици“ – ул.„Аксаков №10“, София
• „Нисим“ – Център, София бул. „Васил Левски“ 59 и други.